Кучешки сълзи, човешки сълзи

Видях снимка в един сайт; направо ме потресе, не – разплака ме: едро куче, булдог, полегнало в клетка, гледа жално-милно, пъшка, а очите му – влажни, пълни-препълнени със сълзи, ще потекат всеки миг. Направо – като човек. За пръв път виждах подобно нещо: нажалено до рев куче. Надписът отдолу поясняваше: било изоставено. Стопанинът му го завел в кучкарника и го оставил там, за осиновяване, защото отивал на нова работа в друг континент; а авиолинията не превозвала животни.

Този клип потресъл много хора; непрекъснато звъняли в заведението. Явил се и осиновител и проблемът на булдога отпаднал. Дано да е щастлив при новия си татко.

Аз пък се сетих за Делю. С име и осанка на войвода, а жалостив, точно като това куче. Оставила го любимата му съпруга и ни го докараха с линейката на „Бърза помощ“ в Кардиологичното отделение. Диагнозата бе изписана на кардиограмата, от ясна по-ясна: масивен заден инфаркт. Ние се суетим около тежкия пациент, наливаме го с нашите системи, а той гледа като отровен, пъшка и рони едри сълзи по пребледнялото си лице, без да ги крие.

- Какво си се умъчнил за този мискинин, докторе? – смушка ме в коридора сестра Нели, забелязала тъгата по лицето му. – Жена му го напуснала заради друг. Делю пиеше и я налагаше ката ден; да е мислил какво прави. Сега се тръшка, че е останал сам. Пада му се.

- Ама как само е нажален…

- Нажален е за себе си, не за нея. Напълно си заслужи да го напуснат. Остана сам; сега и този тежък инфаркт… Не виждам как ще излезе…

„Всички щастливи семейства си приличат; всяко нещастно е нещастно по своему“, колко е прав великият Толстой.

Опитна беше тази наша кардиологична сестра, с над 30-годишен стаж.

Уви, позна. Не можахме да го спасим, този Делю. Ритъмните смущения, привични за задния инфаркт, не се поддаваха на овладяване; а и той се разшири и до вечерта го изпуснахме.

Бях забравил сълзите, капещи от очите му, и сега, покрай това куче, си ги спомних.

„Колкото повече опознавам хората, толкова повече обиквам кучетата“, беше казал един философ.

Колко е прав. Признавам си: за това куче ми е по-мъчно, отколкото тогава – за онзи мой пациент, макар и човешко същество.

Толкова безчовечни ли сме станали, дори и лекарите?!

Comments are closed.