Да се съобразяваме с годинките…

Обичам хубавите песни, но няма да крия, че имам особено чувство към полските. Вероятно – защото, бидейки петокурсник, през август 1970 г. в Краков съм карал незабравим студентски стаж в тамошните болници. Е, вероятно е имало и други причини да се чувствам привързан към тази особено вълнуваща страна и прекрасния й родолюбив народ, но това е друга тема.

Та, освен „Червоне гитари“, „Трубадуржи“, „Скальдове“, Марила Родович, Чиеслав Ниеман и другите певци и групи, бях очарован от един октет „Алибабки“ – красиви полякини, нашумели с хита си за бялото цвете, което ухае и цъфти само една нощ. Купих си и плоча с тяхното изпълнение и я пусках безброй пъти на стария радиограмофон „Рига“.

Завчера отново видях тези „Алибабки“ – и пак пееха същата песен /има групи, напр. Ийгълс“, изпълнителите на „Хотел Калифорния“, които така си и остават с един – хубав, но – единствен хит/. Пак – петте, но вече увехнали, прегърбени, сбабичосани… Ех, годинките не прощават на никого! Бяха облечени, както и в младите години, в традиционните си бели рокли. Ох, колко нелепо, гротескно, кичозно изглеждаха!! Нещо повече: гласовете им бяха пискливи, пееха нестройно, сякаш се събираха за първи път. Кой ги беше изтикал на естрадата, за да ги орезили?!

Гледал съм Калоянчев в десетки роли – и в Сатиричния театър, и по телевизията, и във филми. Актьор над актьорите! Но ще го запомня с последното му излизане на сцената: с бастун, едва тътрещ се; прочете, сричайки, някакви тъпи вицове от свитък. И чакаше своите аплодисменти. Стана ми болно, жалко за големия актьор!

Хората не случайно казват, че футболистите трябва да знаят кога да закачат бутонките на стената, а артистите – да слязат от сцената и повече да не се показват. За да не бъдат запомнени със съжаление.

Общувал съм с много видни наши лекари, вече покойници /описал съм ги в книгата „Незабравимите софийски професори по медицина“, която ми издаде предишният ректор акад. Ваньо Митев/. Спомням си проф. Петър Добрев – пулмолог-фтизиатър; той ми беше и съсед. Виждал съм го как се тътри в махалата, отслабнал и одрипавял. Винаги ме викаше в близкото кафе да ме черпи и на раздумка. Попитах го дали още практикува. Отговорът беше на достоен интелигентен човек: „Не – защото вече забравям лекарствата. Нали ще се изложа пред пациентите?“

Така би трябвало да разсъждава всеки, който държи на доброто си име.

Бялото цвете наистина цъфти и ухае само веднъж.

Не го оставяйте да засмърди…

Comments are closed.