Всяка власт, която и да е тя, недолюбва интелигенцията. Лекарите също не са били пощадени от лошо отношение. Особено подчертано бе то от страна на комунистите. Наскоро след 9 септември 1944 г. те закриват Лекарския съюз /без изискуемия по Устав Събор/ и буквално ги набутаха в един Профсъюз на санитарно-хигиенните работници, заедно с теляците и бръснарите. Когато ООН обяви рождената дата на СЗО /7 април 1948/ за Световен Ден на здравето, нашите комунисти го преименуваха на Ден на здравния работник пак с цел лекарите да го честват със санитарките и шофьорите на линейки.
Като лекарско дете, това ми правеше тягостно впечатление; баща ми беше интернист, дипломирал се в Монпелие. Помня, да съм бил в III-IV клас, как, когато се връщаха от т. нар. “другарски вечери”, организирани в столовата на болницата, майка ми плачеше от унижение: “Пак ни сложиха при санитарките”. На вратата стояла главната сестра и посочвала мястото на влизащите.
На доктора с френската /”буржоазна”!/ диплома и на съпругата му /учителка с национализирани имоти и брат, лежал в Белене/ не се полагаше място при лекарите, а в дъното – при санитарките и шофьорите на линейки. Нямам нищо против тези професии, още по-малко – против сестрите, но лекарската е далеч по-важна от тяхната, най-важната и отговорната е; затова би трябвало да празнуват отделно. Казвах на родителите си догодина да не отиват за поредното унижение /не знаех думата “бойкот”/, но те пак ходеха; останалото би се изтълкувало като саботаж, вражеско отношение…
Още тогава, като дете, у мен се загнезди мисълта да разбия /колкото и помпозно да звучи/ този тъп Ден на здравния работник; тази дума ми намирисваше на потник… Лекарят не е работник, той е “философ, на Боговете равен” /определението на Хипократ/; неговата професия е Изкуство.
През м. април 1994 г. предложих на председателя на тогавашния Съюз на фармацевтите в България Боримир Атанасов да празнуват на Еньовден; на заседание на техния УС са приели идеята ми и оттогава го правят много шумно и радостно /почти никога не ме канят, но това е друга тема…/.
На заседание на УС на БЛС през м. септември 1994 г. предложих на нашия УС на БЛС да си имаме свой Ден на българския лекар и това да бъде 19 октомври, когато е канонизиран св. Иван Рилски Чудотворец /ок. 876 – 946/. Импулсивният д-р Димитър Игнатов веднага въодушевено прие. Но главният секретар д-р Стоян Ботев /Бог да го прости/ енергично ми възрази: идеята ми по същество била добра, обаче ние сме имали Свети Врач. Сега – откъде-накъде този св. Иван? Обясних му: той е най-великият български светец и небесен покровител на нашия народ; замисълът ми е, че добрият лекар е неговият земен покровител и най-стойностният член на обществото. Що се отнася до празника “Свети Врач” – той се отбелязва на 1 ноември и е посветен на братята-близнаци св. св. Дамян и Козма Безсребреници. Първо – те не са българи, а сирийци; второ – нима нашият патрон ще бъдат Безсребреници – нали искаме по-добро заплащане, частна практика и пр., а св. Иван е Чудотворец. “Та той лечител ли е бил?” – искрено се учуди д-р Ботев. Знаех, че ще имам съпротива; бях подготвен – извадих му книгата на проф. Иван Дуйчев “Рилският светец” и му прочетох абзаца, където се изясняваше, че е лекувал с молитви и билки, та затова още преживе са го наричали Чудотворец.
Тогава и д-р Ботев прие предложението ми.
Така започна. Въпреки одобрението, в организирането на честванията не ми помагаха нито Игнатов, нито Ботев; правех ги съвсем сам, в Киносалона на ВМА. Няма да скрия и две сериозни препътствия пред празника. В края на м. август 2000 г. най-неблагоразумно бях поискал оставката на председателя д-р Игнатов /защото откровено бе политизирал БЛС/; той веднага изпратил писмо до председателите на всички РЛК в страната с указанието да не отиват на мероприятието, организирано “от лицето Найденов”; БЛС щял да предложи друг празник… Бях потресен: значи заради “лицето Найденов” ръководителят на Лекарския съюз бе готов да зачеркне патрона му, самия св. Иван Рилски Чудотворец, макар че толкова възторжено и безусловно го бе приел?!
Не бях на себе си от мъка: отиваха ми нахалост всичките мечти моите колеги да си имат свой внушителен празник.
Не прекъснах обаче честванията му нито за година, макар и с камерно присъствие /при “Овен”-а заден ход няма!/; много колеги дори не смееха да ме поздравяват, камо ли да ме заговарят, та какво остава – да идват на организирано от мен събитие.
На 6-7 април 2002 г. в Слънчев бряг се проведе Отчетно-изборен Събор. Д-р Игнатов имаше право на още един мандат. Понеже се надявах друг председател да възобнови заглъхналия празник, подготвих УС на СЛК /бях му член/ да предложи допълнение в Устава за забрана на депутати да бъдат избирани в ръководните органи на БЛС. “Номерът” мина само с един /!!/ глас повече и за председател бе избран д-р Андрей Кехайов. Първата му работа беше… да промени датата на Деня на българския лекар – тя да не бъде 19, а 10 октомври, защото тогава през 1901 г. е създаден БЛС. Съвсем случайно разбрах от д-р Методи Маджаров, че човекът свиквал, с тази цел, заседание на УС и НС чак в Русе. Взех нощния влак и пристигнах неканен в хот. “Рига”; тъкмо започваха. Потресен слушах как новоизбраният председател, макар и малко смутен от моите присъствие, започна да убеждава членовете си, че е най-добре Денят на българския лекар да се отбелязва на 10 октомври. Един след друг те вземаха думата и радостно одобряваха идеята. Тогава скочих и изнесох вероятно най-пламенната реч в живота си: че те посягат на исконните християнски ценности на нашия народ, отричайки се от най-великия му светец, че празникът вече е традиция от 1994 г., че ако се отрекат от него, ще организирам “време разделно”. Тогава д-р Кехайов благоразумно отстъпи от еретичния си замисъл.
Скромността не е най-силното ми качество, затова няма да премълча: аз не само създадох, но и на два пъти спасих честването на Деня на българския лекар и патрона на съсловието ни – св. Иван Рилски Чудотворец.
Няма да скрия, че д-р Кехайов положи огромни усилия, за да разгърне и утвърди празника /без да ме кани да присъствам, както правят и фармацевтите…/; че д-р Димитър Игнатов никога не пропуска да съобщи името на инициатора му /което значи, че има чувство за историзъм и справедливост/. “Минало-заминало”, както казваше незабравимият ми приятел д-р Стайко Кулаксъзов, лекарят на алпинистите.
Най-важното е, че колегите приеха в сърцата си своя професионално-съсловен празник, че същото сториха и братята-фармацевти, че 7 април пак си е Световен Ден на здравето, а не – на “здравния работник”.
Дано майка и татко, които се връщаха огорчени от неговото честване, да са доволни от сина си, който не беше особено послушен…
Благодаря ви, колего, за подкрепата и – за много години!
И нека св. Иван Рилски Чудотворец бди над вас и семействата ви!!
