Няма случай да отида в родния си Ямбол, и да не намина към Болницата.
Тя е приютила не само страдания и надежди, Живот и Смърт, но и стотици спомени, един от друг по-съкровени – от работата, дневните и нощни дежурства, от незабравими колеги-лекари и сестри.
А тя, Болницата, е вече на 140 години, два пъти повече от моите. Ако можеше да говори, щеше да сподели толкова много преживявания.
“Ямбол, 11 мартъ 1879. Днесъ са отвори градската ни болница, устроена по прединачинение на генерал-майоръ Техменова, с приличната церемония… Народътъ са събра при черквата “Св. Николай”, гдето е разположена болницата и са направи водосветъ отъ тукашното духовенство за нейното освещение.”
Това гласи документ от първия рожден ден на Болницата.
На 3/15 февруари 1878 г. Ямбол бива освободен от турско робство. Тук пристига дивизионният лазарет на 24-та Пехотна дивизия. В полковете ѝ се разпространява тифусна епидемия (повече от половината от 40-те хиляди жертви на Руската освободителна армия са дадени не на бойното поле, а вследствие инфектирани рани, болести и измръзване). На помощ се притичват няколко ямболски жени, които се записват като милосърдни сестри в лазарета; първи от тях са Анка Александрова и Юрдана Чакмакова.
Необходимостта от разкриване на болница в Ямбол съзира полковник Адамецки, който моли завеждащия дейността на Руския Червен кръст в България за съдействие. На помощ се притичва настоятелството на Благотворително дружество “Св. Пантелеймон” в Източна Румелия, което вече е разкрило и поддържа няколко болници.
Ямболската получава същото име – на св. Пантелеймон. Първият градски лекар (1878 – 1879) е д-р Лебедев; следват д-р Йордан Севов и д-р Илия Г. Кутев (1880 – 1883). В отчета му за дейността й през 1880-1881 г. той съобщава, че постъпилите болни са 222, а болестите им – “на дихателните органи, пищеварни, ставиците и костите, кръвта и сърдцето, далака, бъбреците и черния дроб, очите, разни венерически, нервически, разни кожни, зла треска, здрави (приструваха са на болни); умряха – 25.” Отчита се също, че “от миазматическите болести се появява по децата обривът в проста форма”; има се предвид морбили, което дава значителна смъртност.
Откритата през 1879 г. болница в Ямбол се помещава в къщата на Афуз ага; след нея – в други частни къщи. От 1912 г. започва строежът на 2-етажна болнична сграда; завършен е след 2 години (днешният Хирургичен комплекс, който впоследствие е надстроен и днес носи гордото име на д-р Васил Ковачев).
От 1900 г. градската болница приема званието “държавна”; от 1909 до 1916 г. е “Третостепенна държавна болница”, а от 1917 – Ямболска държавна болница. Приходите за издръжката и обзавеждането й се набират от дарения на разни дружества и частни лица (за първи дарител се счита съпругата на ген. Столипин, почетна председателка на благотворителното дружество “Майчина грижа”), както и от бюджета на Сливенския департамент. Друг традиционен спомоществовател е благотворителното дружество “Св. Пантелеймон”, което има клон и в Ямбол. Затова още през 1882 г. ямболската болница приема името й. Тогава пръв градски лекар е д-р Илия Г. Кутев (дипломирал се във Висшата медицинска школа в Цариград). Щатовете са ограничени, предвид оскъдицата от кадри в новоосвободена България – един лекар на 40-50 легла. Губернският лекар в Сливен д-р Йордан Севов същевременно завежда и ямболската болница (като третостепенна не й се полага собствена администрация.
През този неин начален период тук работят лекарите д-р Яков Дмитриевич Петкович (1848 – 1914; руснак, участник в Сръбско-турската война); д-р Стефан Бананов (р. 1866 в Лясковец, завършил медицина в Петербург, околийски лекар в Ямбол и управител на болницата му от 1901 чак до 1919 г.); д-р Борис Шейнин (1859, Бердянск – 1904; на работа в България от 1891 г., пръв околийски лекар на Елхово); д-р Тайхман; д-р А. Христидис; д-р Фран Гундрум (хърватин, австроунгарски поданик); д-р Никола Рицарос; д-р Караманос; д-р Пистис; д-р Гърдличка (вероятно – чех); д-р Найденов; особено впечатляващ е д-р Хагоп Крикор Нурян (арменец, завършил медицина във Филаделфия); както се вижда – хора от различни националности; вероятно, в духа на тогавашното време, е трябвало да се справят както с вътрешни, така и с детски и инфекциозни болести; сигурно са извършвали и ограничени хирургични интервенции.
Управители на болницата последователно са и:
Д-р Захари Паскалев (1880, Ямбол – 1945; дипломирал се в Москва/1903); той я ръководи от 1920 до 1924 г.;
Д-р Петко Ив. Кушев (1882, Клисура – 1939; дипломирал се в Одеса, специализирал вътрешни болести в Париж); ръководи я от 1925 до 1933 г.;
Д-р Антон Иванов (1895, с. Осиковци, Орханийско, дн. Ботевградско, дипломирал се в Грац, Австрия, хирург и рентгенолог, доставил първата рентгенова апаратура в болницата); ръководи от 1934 до 9 септември 1944 г.;
Д-р Борис Димитров (хирург, до 1945);
Д-р Петко Помашки (също хирург, ръководи я от 1946 до 1949 г.
Д-р Димитър Дончев (само през 1950);
Д-р Трендафил Граматиков (1951 – 1956);
Д-р Димитър Купенов (1957 – 1971);
Д-р Ненчо Ненчев, АГ, 1972 – 1974);
Д-р Георги Славейков (АГ, от 1975 до 1982).
……
Първата ямболска лекарка е д-р Ирина Касабова (1894, с. Ичера, Сливенско – 1974, следвала в Лион, дипломирала се в Женева, на работа от 1922), следвана от д-р Мария Кънчева, д-р А. Ангелова, д-р Екатерина Рендова, д-р Анастасия Бояджиева, д-р Виктория Априлова, д-р Хела Плочева (дългогодишен околийски лекар).
През годините в Ямбол работят редица авторитетни лекари. Запомнят се имената на д-р Петър Ненов, д-р Тодор Арнаудов, д-р Васил Динов, д-р Иван Байчев, д-р Иван Бояджиев, д-р Иван Попатанасов, д-р Георги Митев, д-р Димитър Дончев, д-р Александър Беев, д-р Кутьо Иванов, д-р Жеко Ковачев, д-р Георги Попщилиянов, д-р Моис Калдерон, д-р Васил Георгиев, д-р Димитър Г. Митев, д-р Борис Димитров (първи главен лекар на новооткритата поликлиника/1946), д-р Трендафил Граматиков (основател на Физиотерапевтичното отделение), д-р Любен Нурян, д-р Едуард Газдов, д-р Емил Вацов (АГ), д-р Стефан Захариев (ортопед), д-р Димитър Маринков, д-р Георги Данков и д-р Митко Кисьов (интернисти), д-р Георги Гърдев (интернист и рентгенолог), д-р Георги Ананиев, д-р Васил Брънков, д-р Сотир Терзиев и д-р Славка Неделчева (педиатри), д-р Кръстьо Шишков (зав. Вътрешно поликлинично отделение), д-р Кирил Еркеков (ортопед), д-р Иван Рибаров (рентгенолог), д-р Георги Бъчваров (уролог), д-р Георги Шевъртов (офталмолог), д-р Петко Лафчиев, д-р Янчо Янчев и д-р Кирил Русев (УНГ), д-р Димитър Семендиев (кардиолог), д-р Слав Керемедчиев (фтизиатър), д-р Недялко Панайотов, д-р Васил Тенекеджиев и д-р Симеон Симеонов (невролози), д-р Калина Карадимова и д-р Горан Горанов (той почина от преизтощение след две последователно извършени среднощни секции), д-р Стоян Балабанов (първият ямболски неврохирург), д-р Недялко Ташков (първият ямболски ендокринолог), знаменитият хирург д-р Иван Руменов (асистент на проф. Димитър Станишев), д-р Николай Русев (инфекционист), д-р Георги Сивов (дерматолог, създател на Кръвния център), д-р Желязко Мавров (безпогрешен патологоанатом), д-р Петър Петров (психиатър), д-р Борислав Пандушев (обаятелен дългогодишен зав. “Бърза помощ”), д-р Благовеста Чобанова (дерматолог), д-р Страшимир Кринчев (интернист, ръководител на ТЕЛК), д-р Антон Шиков (организатор, добър поет), д-р Борислав Иванов (първият съдебен лекар в Ямбол).
Особено впечатляващ е д-р Петко Момчилов, софиянец, неистов родолюбец, дипломирал се в Неапол, Италия; доброволец в Първата световна и в Отечествената война. Той построява модерна за времето си частна болница (”Момчиловата клиника”), където развива огромна и разностранна дейност – гинекологична, родилна, хирургична и ортопедична; славата му на безупречен диагностик и лечител се носи в цялата област. За съжаление, през 50-те години на миналия век е несправедливо обвинен като… английски шпионин, безцеремонно осъден на смърт и разстрелян. (Надяваме се усилията ни да увековечим името на този злощастен човек, с толкова неоспорими заслуги за здравеопазването на нашия край, като кръстим на него поне един площад в Ямбол, най-после да се осъществят.)
Незабравим е също и д-р Васил Ковачев (1920 – 1975), обаятелен блестящ хирург, чиято слава се носи в целия окръг. По наша идея, възприета и осъществена от д-р Панайот Диманов, на неговото име е наречен Хирургичният блок.
(Бел. а. _Споменавам само починалите колеги, и то – заемалите ръководни постове; вероятно пропускам някои от тези – не се стеснявам да ги определя: местни легенди, за което се надявам близките им да ме извинят.)
ЛИЧНО, ПРЕЖИВЯНО
Работил съм едва 6 години в Ямбол, непосредствено след дипломирането ми в Пловдив (1972) до напускането ми през 1978 след спречкване с тогавашните всесилни самодължци на местното здравеопазване – главния лекар д-р Георги Славейков и директора на Дирекция “Народно здраве и социални грижи” д-р Атанас Джеков, които не даваха много-много обяснения за работата си и, необяснимо защо (всъщност – разбираемо: не обичах да се подчинявам и упорито се възпротивявах на задължителните некомпенсирани и безплатни съботни и неделни визитации…) не ме долюбваха. Нарочно ме въртяха, въпреки съпротивата ми, на различни длъжности: ту – ординатор в Първо вътрешно отделение, ту – участъков лекар в Окръжна и Втора поликлиника, ту – лекар в “Бърза помощ”, докато накрая буквално ме принудиха да избера решение на този разрив по някакъв начин и аз избрах най-лесния: изоставих родния си град и родителите си, за да се запилея селски лекар на с. Ръжена, Казанлъшко, чието име чувах за първи път (оттам, след 4 месеца – в София, направо във в. “Здравен фронт”, орган на МНЗСГ; и животът ми се преобърна на 180 градуса). Както и да е; минали работи; трябвало е да стане; Господ си знае работата. Честно казано, сега благодаря на въпросните двама провинциални аятоласи, задето ме бяха подгонили…
Затова не мога да пиша равнодушно за тази болница и за колегите, с които работих тогава.
Позволявам си да спомена и баща си – интерниста д-р Найден Тотев Стоянов (1907 – 1985), родом от с. Малко Тръново, Чирпанско, завършил в Монпелие, с когото винаги споделях и обсъждах тежките случаи в болницата. Той ме учеше, че трябва да разбирам всеки болен, че трябва да го гледам в очите, а не – в ръцете (“Доктор от глад не е умрял!”), да облекчавам страданията му, да му вдъхвам вяра в изцелението (от опит знаеше, че доверието в лекаря повишава ефекта на лекарствата), да не влизам в пререкания с него, защото “Психиката на болния човек е променена; той си мисли, че светът се върти само около неговата болка”).
Веднъж побесня от гняв, когато ме видя да тръгвам на работа, подсмърчайки: “Един лекар не трябва да е болен! Иначе как пациентът ще му вярва?”. Когато се върнеше от болницата, легнеше на кушетката и се завиеше презглава с одеалото, за да не го видим как се тресе от сподавен плач, всички вкъщи разбирахме: починал е пациент. Скърбеше като за най-близък роднина. Така ме и съветваше: “Ще лекуваш хората, сякаш това са родителите ти.” По-късно разбрах, че същите съвети е давал и великият проф. Константин Чилов на студентите си.
Никога не го издигнаха за шеф на Вътрешното отделение, нито го наградиха дори и с една грамота. Не беше “от нашите”, безпартиен, а и – син на кулак, учил в буржоазна Франция.
Такива бяха времената: зав.-отделения ставаха непременно партийци; посочваше ги лично първият секретар на ОК; нима той можеше да оцени качествата на лекарите; най-важното от тях беше членството им в БКП.
И, все пак, тогавашните колеги си приличаха – по страстта и обичта, с която лекуваха пациентите си; хвалеха се не с броя на клиничните пътеки (т. е. доходите), които са осигурили на болницата, а с извършени сложни и тежки операции, с поставяне на трудни диагнози и провеждане на успешно лечение.
Приветливи, човечни, непристорени, без никаква отсянка на високомерие или недостъпност, около главите им сякаш светеше ореол, излъчващ светлина, топлина и доброта, влюбени в хората, професията и града си. Беше събитие някой от колегите да го напусне и да отиде другаде; на текучеството не се гледаше с добро око, смяташе се за изневяра.
Тогава се работеше и в събота до обед; така че за почивка ни оставаше само неделята. Някои ходеха, обикновено със семействата си, до Ормана или Бакаджика. Повечето, като моят баща, не излизаха никъде, а четяха вкъщи медицинска литература; той получаваше в. “Здравен фронт” и сп. “Съвременна медицина”; купуваше всяка новоизлязла специализирана книга; библиотеката му беше препълнена с медицинска литература на френски и български. Това правеха и останалите колеги и после, дори пътьом или в градинката на болницата, дружески споделяха и си разменяха научената информация; всеки искаше да покаже, че е прочел нещо ново, но не го пазеше само за себе си.
Плащаха ни потресаещо малко. Помня първата си заплата (1972): 110 лв и 50 ст. Потресен, гледах фиша си. Един от пациентите ми, съученик, най-слабият в класа, бояджия, надникна и се изсмя: неговата била над 420 лв. Близо 4 пъти! Припомни ми, че докато 6 години съм харчил парите на баща ми, за да се изуча, си е купил апартамент и кола; има си и набъбнала спестовна книжка; а – ето, аз, лекарят, започвам “гол като пушка”, с някакви-си 100 лв… Времена…
Всеки понеделник лекарите до един се събирахме в столовата на болницата на т. нар. “патосрещи”, за да изслушаме седмичния доклад на бележития безпогрешен патоанатом д-р Желязко Мавров. Това беше истинска школа за знания и обмен на опит, на която този внушаващ страхопочитание мъж безпристрастно ни съобщаваше резултатите от задължителните аутопсии, които извършваше на всеки починал в болницата наш пациент. Зав.-отделенията буквално със затаен дъх очакваха заключенията му: има или няма съвпадение на диагнозите им. Тези патосрещи бяха особено полезни за нас, младите. Днес не се провеждат не само в Ямбол, но и никъде в страната. Много рядко се правят и аутопсии; пък и патоанатомите драматично недостигат. В болниците отдавна по принцип избягват приемането на тежко, явно безнадеждно болни – само им носят разноски и главоболия; нека си умират вкъщи, сякаш не са напускащи Белия свят човешки същества, с право на облекчаване на страданията и на достойна смърт, а – бройлери, натръшкани от птичи грип. В лечебните заведения отдавна е влязла Търговията и пациентът стана клиент, като в бакалия.
Знам, че колегите и пациентите от Ямболската болница посрещат своя 140-годишен юбилей със свито сърце. Прав е нейният сегашен изпълнителен директор д-р Панайот Диманов да споделя най-важния й проблем: надостигът на кадри – лекари и сестри. Не става реч за квалификацията, подготовката, желанието и отношението им към пациентите (“свещената вещ”, по определението на Татко Хипократ)– а за простата аритметична бройка. Немалко от медиците буквално забягнаха към местни частни здравни структури или други градове, някои – направо в чужбина. И най-доблестният човек и родолюбец не би устоял на неколкократно по-високо възнаграждение; при една сума като тогава пословичните 110 лева и 50 стотинки, за която вече споменах, всеки би си тръгнал още на първия месец.
Тогава: какво е бъдещето на нашата любима Областна болница?!
Излишно е в този тържествен миг на славния й юбилей да надаваме жални вопли или да отправяме бодряшки послания към населението, МЗ или която и да е партия.
Нека само да сведем глави пред светлата памет и величавото дело на нашите предци и да си обещаем, че ще им бъдем верни или поне ще ги помним; те го заслужават.
Ако ще сме лекари и българи.
И – ямболии.
