На 8 март се сещам за случки от лекарската ми практика, свързани с Любовта.
Между другото, Денят на жената съвсем не е комунистически празник. Вярно е, че е създаден от Клара Цеткин в чест на стачкуващи работнички от Чикаго, които на тази дата са излезли на стачка с искане за равни права с мъжете, но той е официализиран от ООН през 1977 г.
Да се върна на думата си.
За Любовта са изписани безброй страници; вероятно – най-много от всички други теми.
Бидейки млад участъков лекар (днес ги наричат общопрактикуващи или джипита, сякаш имат нещо общо с джиповете) в ямболския квартал “Каргона”, посетих мой пациент, бивш офицер, с напреднал, широко метастазирал белодробен рак. От вратата ме лъхна познатия мирис на спечена пръст, какъвто изпълва стаите, където гаснат нелечимо болните хора. Вътре заварих каргонския поп Стефан, надвесен над човека. А той, милият – съвсем измършавял и изсъхнал, немощно потънал във възглавницата, с характерната жълто-кафява оцветка на лицето с изпъкнали скули. Като ме видя, се оживи и попита свещеника:
– Отче, защо не ме венчаеш сега с жена ми? Разгеле, и докторът пристигна, ще ми стане кум.
И обясни. Бил религиозен. Но като офицер нямал право да встъпва в църква. А така му се искало да мине под венчило пред олтара.
– От колко години сте женени, чедо? – попита поп Стефан.
– Над петдесет.
– Че той, чедо, Господ отдавна ви е венчал от небето.
Като излязох, над къщата изведнъж се спуснаха и накацаха по покрива й ято бели гълъби.
Като шафери, пратени от самия Бог.
Карах си летния стаж в ямболската болница. Обичах да се въртя из хирургията, където най-известният наш лекар д-р Васил Ковачев (1920 – 1975) вършеше чудеса със скалпела си. Помня един пациент – Мончо, доведен от селата, с късно диагностициран перфорирал апендицит. Вече бе развил дифузен перитонит и състоянието му бе много тежко. Обсъждахме случая, когато в лекарската стая влезе едно момиче; стори ми се много грозно. Заяви на д-р Ковачев, че е приятелката на Мончо и искала да се грижи за него. Той отказа:
– Имаме си достатъчно сестри и санитарки.
– Но ние трябва да го спасим! – изкрещя девойката, цялата настръхнала.
Тази нейна решителност се понрави на шефа и той разреши.
Няколко дни тя изкара стоически на един стол над главата на любимия си, без да мигне и за минута. После, когато кризата попремина, го хранеше с лъжичка, бършеше потта му, предано го държеше за ръката и му шепнеше, че го обича, ще му бъде вярна цял живот, ще си построят къща, ще му роди три момчета.
Накрая го изписахме оздравял. Със сълзи на очи наблюдавахме как го придържаше, крачейки към портала – отслабнал, все още залитащ от изтощението – но жив, жив!! Няма по-щастлив момент за всеки лекар: да изпрати тежко болния си пациент излекуван! Но в този момент не вярвах, че някъде по света има по-щастлив човек от това грозно момиче.
Минаха години. Вече работех в София. И веднъж, когато се върнах в родния Ямбол да видя родителите си, го срещнах на улицата. Като ме видя, трепна, наведе глава и кривна.
– Чакай, чакай! – спрях я аз. – Я ми кажи: как сте, как е Мончо?
– Не знам, докторе. Той отдавна се ожени и не съм го виждала.
– Но как така? Та ти толкова се грижеше за него. Значи те е изоставил?
– Нищо, докторе. Нали оживя?!
Вече и в мислите си не наричам някоя жена или момиче – грозно.
Любовта винаги е само красива!
Друг подобен случай, пак с перфорирал апендицит и последвал дифузен перитонит; този път – на жена. Вкарахме я в операционната, а мъжът й се свлече, ридаейки, пред вратата й, в очакване на най-лошото.
По време на операцията изпадна в клинична смърт. Мислехме, че вече си е отишла. Но екипът на д-р Ковачев работеше безупречно. Спуснаха се като орли. И тя се върна на земята.
Оказа се, че е било буквално точно това.
Разказа ни го на сутринта.
Било й много леко и приятно; попаднала в някаква вълшебна райска градина с много цветя и чуруликащи птички. Видяла ни отгоре, как сме струпани над тялото й. И в същото време зърнала мъжа си – свит, като пребито куче, отвън. Дожаляло й за него – защото толкова много го обичала. Затова решила да се върне от Небето, за да си вземе сбогом.
Кой твърди, че нямало Душа?
Те бяха известен любовен триъгълник в Ямбол: наш лекар, лаборантка и мъжът й. Целият град знаеше, че колегата й е любовник, а дали бе известно на него – кой да знае.
Стана така, че рогоносецът катастрофира тежко. Тогава бях дежурен по болница и свиках по спешност хирургичния екип. Докато се суетяха над него, долетя и този колега, любовникът на жена му.
Първият му въпрос беше: има ли нужда от кръвопреливане.
То се знае, че – да.
Установихме групата.
Без думичка повече, той запретна ръкава на ризата си.
– Имаме съвместимост. Вземайте и му преливайте. Ако трябва – и половин литър…
Така и направихме.
Ето и моя извод: обичащите една и съща жена мъже неволно се сродяват в почти кръвна връзка… В този случай тя беше и буквална.
Кой тогава би си позволил да осъди подобна Любов?
Колко си велика, Любов, колко си велика!
Ти си способна и да ни възкресяваш.
Бъди вечна и благословена от Господа, Създателя наш!
От големия наш хирург и чудесен мой приятел д-р Иван Руменов (беше възпитаник на проф. Ал. Станишев; работи няколко години в Ямбол; почина на над 80) знам следният случай.
По време на нощната бомбардировка над София (10 януари 1944), когато в Александровска болница падат 60 бомби, той е бил дежурен в клиниката, но не я напуснал, за да бъде близо до пациентите си. Когато грохотът от прелетялото смъртоносно ято отминал, чул стенания в една от стаите. Отворил вратата.
Вътре младеж и девойка правели секс… Така, както са си по болничните пижами, с превръзките…
Не се смяхме на този негов спомен, а се замислихме.
Дори и смъртната опасност няма власт над Любовта.
“Любовта е силна като смъртта”, пише в глава “Песен на песните” в Библията.
Не, по-силна е! По-силна е!
Да живее Любовта!
