“Едно, две, три… до дванайсет” – са неизменните възгласи, многократно скандирани от празнуващите абитуриенти. Крещят ги от автомобилите, по площадите, в ресторантите, където празнуват.
Нека се тържествуват, задето навлизат в гражданския си живот, няма лошо.
Живея до НДК и 3 вечери подред се смесвах с веселите им тълпи и, също като техните родители, им се радвах отстрани. Но защо нито веднъж не чух децата на България да запеят някоя възрожденска песен? Навремето ние знаехме наизуст и често подемахме “Де е България” /”Питат ли ме де зората ме огряла първи път”/, “Върви, народе възродени”, “Тих бял Дунав се вълнува”, “Вятър ечи, Балкан стене”. Следващото поколение знаеше и запяваше “Моя страна, моя България” /тя фактически е вторият ни химн, макар и неофициализиран/. Днешното – да ме прощават, като едносрични папагали, броят ли броят, до изнемога: “Едно-две, три…”
Времена и нрави, както казва най-известният наш професор…
