В един от сайтовете съобщиха за английска двойка, които били неразделни над 60 години, още от ученици. Но, ето – дошла неумолимата Старост, налегнали ги болести. Децата им ги пратили в старчески дом; настанили ги в една стая на съседни легла, поставени съвсем близко. По-зле бил дядото. Когато умирал, бабичката му държала ръката. Няколко часа по-късно издъхнала и тя.
“Синдром на разбитото сърце” е нова диагноза, която влезе и в Единната класификация на болестите, поддържана от СЗО.
Навремето тази нозологична единица не съществували, не сме я учили.
Но тя съществува от векове.
Какво друго, освен “Синдром на разбитото сърце” са самоубийствата поради любовна мъка /раздяла, развод/? А той е преобладаващата причина за тях.
Ще споделя подобен случай от кратката си лекарска практика.
В една новогодишна нощ дежурях в ямболската “Бърза помощ”. Малко преди часовникът да удари 12, ни повикаха на адрес в южния квартал “Каргона”. Още като влязох в схлупената къщурка разбрах, че старецът, немощно проснат в леглото си, е в тежко състояние. Прегледът потвърди: дробовете му бяха задръстени от хрипове, двустранна пневмония. Казах на бабичката, че трябва да го закараме в болницата. Взе да се моли: да го лекуваме вкъщи; не са се разделяли от деца /и двамата бяха на по 85/. Разбира се, отказах.
С шофьора внесохме стареца на носилка в линейката. За беля, обаче, тя не искаше да тръгва; моторът ѝ хъхреше повече и от неговите дробове.
– Трябва да буташ, докторе – каза шофьорът.
Нямаше как. Минах отзад и я забутах, хлъзгайки се в калния паваж.
– Чакай, чакай, ще бутам и аз – провикна се бабичката и се долепи до мене.
Напуши ме смях: какво можеше да помогне тя със своите паешки силици? Но после застанах сериозен: умили ме куражът ѝ.
Заради нея ли, що ли, линейката потегли и старицата за малко да се захлупи по лице на земята.
Закарахме пациента си, оставихме го в Първо Вътрешно отделение, където бях ординатор. Назначих и лечението му. Сестрата веднага започна да търси бягащите изпод кожата му тънки вени, за да забие иглата.
Тежка беше пневмонията; засегнато бе и сърцето – и човечецът издъхна, отиде си по Реда, отреден от Всевишния на всеки от нас.
Дали мина седмица, в отделението постъпи и бабичката, с която са били заедно кажи-речи 8 десетилетия.
Когато я преглеждах, слушалката буквално подскачаше от кожата: сърцето под нея биеше ускорено, с прескачания; кардиограмата беше много тревожна: абсолютна аритмия.
Наистина – разбито сърце! Това бе първата неформална диагноза, която ми мина през ума. Откъде да знам, че ще бъде официализирана и като отделна нозологична единица; да се бях сетил овреме, за да я предложа на СЗО…
Това разбито сърце скоро отвлече бабичката при любимото ѝ старче.
Там поне линейките не се развалят.
А сърцата им най-после ще се укротят.
