Отмина празникът на Св. Богородица – 15 август. Всеки го почете според своите нагласи: религиозни или граждански. Имаше мероприятия за всички – и църковни служби, и богата празнична програма, осигурена от общината.
На мен обаче празникът ми припомни случай от преди 14 години.Тогава месец август беше много неблагоприятен за Софийска област и имаше големи наводнения в някои села (споменаваха по новините село Горна Малина, Белово, Костенец и други, които съм забравила). Обявено беше бедствено положение там и се откриха пунктове за помощи в доста населени места, включително и във Варна.
След като приготвих, каквото можах, отидохме със съпруга ми да го занесем. Оказа се, че е последния ден, в който приемат – за малко да изпуснем срока.
На връщане,от прозореца на автобуса видях пред Катедралата (а защо не е Съборна Църква, иначе е по католически?) много народ, чакащ реда си за влизане. Просветна ми, че денят е 15 август и те искат да почетат празника на Божията Майка, като запалят свещичка и положат цветя.
-“Ама ние свършихме по-добра работа!” – мина ми през ума.
Всичко това може би щеше да се изтрие от съзнанието ми, ако не беше свързано със събитие в нашето семейство. Синът и снахата,женени от около две години, споделяха,че много искат детенце, но нещо не се получава. В момента бяха на почивка, свързана пак с този въпрос. И чак, когато внукът ми беше 3-4 годишен, аз осъзнах, че той е роден малко повече от девет месеца след 15 август. Съвпадение? Чудо?…
По принцип нашето поколение беше възпитано като атеисти, аз не правя изключение.
През”комунизма”на работещите българи беше забранено да посещават църквите и всички действия, свързани с тях. Моите родители не се месеха във възпитанието, което ни даваха в училище, но аз знаех, че те използваха една наша стара леля, която без страх от уволнение, спазваше всички църковни празници, и те ѝ даваха пари да запали свещи и за нас, според каноните. После тя, на преклонна възраст, почина, по-нататък и родителите ми. Междувременно последваха промените през 1989 година. И о, ужас!!
Първите,които влязоха в храмовете бяха бившите управници,и то точно тези, които всячески забраняваха това. Все очаквах църквите да се срутят върху главите им от това кощунство, но не-нищо подобно не се случи.
Все пак това поведение на велможите ме отврати и ми попречи да стана редовна посетителка на религиозните заведения. Но, случаят, който описах по-горе, ми дава силата на убеждението, че правенето на добро е по-важно от всичко друго, че да си отговорен човек е по-добро от това да се кръстиш лицемерно и да носиш църковните атрибути на врата си.
Ели Найденова, Варна
