Библиография: Сред нас живее български лекар

Невисок, но строен, винаги елегантен, с костюм и вратовръзка, сърдечен и сияещ. В четвъртък ще го заварите във Военната библиотека, в кабинета на Ветераните от войните. Ще ви посрещне усмихнат, и още преди да сте седнали, ще ви попита какво ще пиете – кафе или чай. Изобщо не му личат 93-те години!

Познавам го от 1978 г., когато ме назначиха на работа във в. “Здравен фронт”, който беше ведомственият вестник на МНЗСГ и Профсъюза на здравните работници. Нямахме никакви проблеми – гарантирани 26 000 абонати, заплата, допълнителен хонорар за всяка публикация, карти за почивка. Не, не ме е срам, като го признавам: хората просто ни ги даваха. Двеста лв заплата за новопостъпил редактор (като млад лекар започнах със 110 лв и 50 стотинки…).

Още след първия брой, когато ми начислиха цели 12 лв за една кратка информацийка от 12 реда (че министър акад. Радой Попиванов се върнал от някакво посещение в африканска страна), попитах – буквално с възмущение: “Но как толкова много? Дванайсет лева е хонорарът за нощно дежурство по “Бърза помощ”, а тука – за четвърт страничка, написана за пет минути?”. Тогава главният редактор проф. Христо Петков ми се изсмя: “Ами върни си се в Ямбол бе, Найденов, за да получаваш толкова малко за толкова много работа, вместо да стоиш тук, където ти дават толкова много за толкова малко работа…” Другите редактори ми се смръщиха… Винаги съм си патил от прямотата.

Не се върнах в Ямбол – лекар, да давам нощни дежурства и да си броя стотинките. Останах в София – журналист, където дежурства няма, а ти дават немалко пари. Просто тази работа ми харесваше. Макар че баща ми плака, когато му съобщих, че напускам лекарската професия: “Тотко, аз съм те учил за лекар, не за журналист; това е долен занаят…” Тогава не му вярвах…

Наближаваше Новата 1979 г. Главният редактор съобщи, че д-р Сечанов кани всички ни на традиционната малка почерпка. “Ще видиш как се е подготвил – пошушна ми фоторепортерката. – А от министерството никога не ни викат, все едно, че сме им слуги” Само бях чувал това име. Знаех, че е председател на ЦК на ПСЗР, и толкова. В редакцията произнасяха името му на висок глас, не като на акад. Атанас Малеев, първия зам.-министър (и фактически – министър) на народното здраве – шепнешком, с озъртане…

Наистина – трапезата беше отрупана, обстановката – задушевна. Домакинът – сърдечен, шеговит, благоразположен. След малко изпреварих всички: благодарих на Бюрото на ПСЗР, че са… лоялни към нас… Главният редактор ме смушка: “Не те към нас, а ние – към тях трябва да сме лоялни…” Така е, те ни бяха работодателите. Тогава нищо не разбирах от йерархии… Председателят деликатно се направи, че не ме е чул, докато всички останали се кискаха в шепите си.

Вероятно така е трябвало да бъде: на властта й трябваха верни журналисти, да не я хапят (4 години по-късно се уверих, когато лично акад. Малеев ме изхвърли от работа, задето в една статия настоявах за повишение заплатите на лекарите и вдигане на забраната за частната им практика); затова им плащаше повече. Но радостта на д-р Иван СЕЧАНОВ, че сме заедно, не беше подправена. Човекът просто обичаше хората.

Държа в ръцете си мемоарната му книга – “Вървях по пътя след вярата и дълга”.

Много работи не съм знаел за него.

От малък е знаел само труд, труд и труд. Не са от имотните в чирпанското село Православ, но нивите им винаги са оплевени, изорани, засяти, подредени. Иван се справя с всичко, дори ходи и пазач на бостана. Вечно бос; “С обувки на полето не съм ходил.” Баща му да няма средства за училищна такса в града; дори настоява да стане чирак при съседа-шивач. Спасението е… в друг съселянин, който е главен готвач на чирпанската гимназия, та взема Иван да му помага – да реже хляб, лук, да бели картофи; по този начин момчето си осигурява прехраната. Тук става ремсист.

През лятото на 1943 г. е ятак на партизани; следващата година сам излиза в гората. На третия ден войската претърсва местността, където шета Първа Средногорска бригада “Хр. Ботев”. Замалко да ги открият. През цялото време Иван си мисли само едно: че си отива от този свят като партизанин от три дни… Тогава разбира колко важно е да имаш КЪСМЕТ!

Той, Късметът, ще го пази и след няколко месеца, на фронта. Първоначално не искат да го вземат, защото е съвсем хлапак, няма и 18, нищо, че е партизанин. “И когато се съгласиха, аз бях най-щастливият човек на земята и втора такава радост, която изпитах тогава, не помня да съм имал и досега.”, признава д-р Сечанов. Да е щастлив и радостен, че отива да мре на бойното поле?! Ето колко силна е била идеологията тогава!

Само след една седмица обучение по стрелба с картечницата, на 1 октомври заминава за фронта.

Участва в тежки сражения – при Стражин, при Страцин. “От фронта се върнах поумнял и помъдрял, но и пооглушал – от взривовете на мини и снаряди около картечното гнездо. Минаха месеци, докато ми се оправи слухът. Много пъти бях заравян с пръст и камъни от експлозиите, но останах жив – късмет!”

А сега – накъде? Иска да стане инженер, но съселяните му го разубеждават: не им трябва такава специалност, тук е поле, трябва им агроном. Не желае. Тогава – ветеринарен лекар? Пак не иска. Е, тогава – може и хуманен…

Странна класация… Първо се грижат за нивите, после – за животните и чак накрая -за себе си…

Записва се медицина, учи 2 години, но му се отваря туберкулозна каверна. Прекъсва, за да се лекува в санаториума в с. Владая. После – пак сяда в аудиториите. Пълен отличник на всички държавни изпити! Най-силно набляга на педиатрията, за да се грижи пълноценно за току-що родения си син – Таньо, бъдещият професор и водещ наш специалист по ендокринна хирургия). Единствено проф. Любен Рачев му пише… 5,5. Сечанов го моли да го изпита още; иска пълна шестица – не, светилото я пишело само на себе си… Каква надменност!

Трябва да се върне на село за неопределено време (може би – и завинаги); нали е ползвал стипендия от ТКЗС? И тука, само за 4 години, върши невероятна по обема си работа, извън напрегнатото всекидневие (амбулатория, израждания, малки травматични операции): построяват тротоари, читалище със салон с 250 места (!!) и сцена, футболно игрище и, накрая – хигиенична здравна служба.

“Издърпват” го околийски лекар на Чирпан, после – главен лекар на Чирпанската болница, където дава и… спешни дежурства.  После – окръжен лекар на Стара Загора, в ЦК на БКП, зам.-министър на народното здраве (8 години), където продължава делото на знаменития д-р Владимир Калайджиев. И – 13 години председател на здравните профсъюзи.

Един живот, изпълнен с работа и дела.

И с много, много обич – към дъщерята и сина, към многобройната челяд – внуци и правнуци.

Сполай ти за труда, бате Ваньо! Да си ни жив и здрав още дълги години!

А колко още лекари биха могли – и трябва! – да съберат спомените си в малка книжка, за да ги оставят за семействата, за колегите си.

Comments are closed.