На 17 ноември 1827 г. в гр. Търново е роден Петко Рачов Славейков. Веднага след раждането майка му Пенка и издъхва и той става сираче от първия си земен час. Расте извънредно любознателен. Учи се в Търново, Дряново, Преображенския манастир, Свищов (там – при един от най-видните даскали за времето си Емануил Васкидович), самообразова се в манастирите на родния си град. От 1843 г. (едва 16-годишен!) се цанява учител в Търново, откъдето е изгонен заради сатирата си “Прославило се й Търново със славни гръцки владици”. Следващите 10 години даскалува последователно в Трявна, Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена, Търговище. И събира над 2200 народни песни, пословици и поговорки. Участва и в заговора на капитан дядо Никола в Търново (1856 г.).
Народът вече го нарича Дядо Славейков. Развива впечатляваща и огромна по обем и значение книжовна и просветителска дейност. Издава вестници: първият сатиричен – “Гайда (1863 – 1867)”, “Гусла”, “Читалище”; първото женско списание – “Ружица” (1871); първото детско списание – “Пчелица” (1871); над 70 книги, сред които “Смесена китка”, “Басненик”, “Песнопойка”, “Български притчи и пословици и характерни думи” (съдържа над 17 000 пословици); съставя дори кулинарна книга, претърпяла две издания – “Готварска книга или наставление за всякакви гозби” (1870, 1874), която би могла да бъде обявена за първия труд по диетология и нутриционизъм (хигиена на храненето).
През 1864 г. заминава за Цариград, за да участва в борбите за народна независимост и да редактира първия превод на Библията, която издава, след дълга и напрегната работа, през 1871 г. Чрез нея поставя началото на литературния български език, налагайки източнобългарския говор. Не спира своята издателска дейност и след Освобождението: в. “Целокупна България” (1879), в. “Търновска конституция” (1884).
Дядо Славейков пише на всякакви теми: злободневно-политически, обществени, исторически, фолклорни, етнографски, религиозни, педагогически, родолюбиви, литературна критика и история; както се вижда – дори и кулинарни. Лиричната му тематика е широка: той е основател на българската детска литература, но също така е и първият ни еротичен поет; съчинява басни, детски стихчета и гатанки, любовни, граждански и патриотични стихотворения, фейлетони, сатира и хумор.
Богата е палитрата на заниманията му: преводач, журналист, публицист, поет, писател, издател, редактор. За съжаление, при опожаряването на Стара Загора (където е първият председател на Общинския съвет), изгаря къщата му с всичките му ръкописи. Там загива и любимата му Екатерина. (Всеизвестен е фактът, че живее както с нея, така и със съпругата си – Иринка, дъщеря на тревненския чорбаджия Иван Райков, за която се задомява, когато е вече на 40 години. Тя му ражда 9 деца, шест от които доживяват зряла възраст, но е неграмотна и упорито не желае да се научи да чете и пише. В замяна на това интелигентната красавица Екатерина му помага в Цариград в редакторската работа, дори пише стихотворения.)
След Освобождението Петко Славейков се включва най-активно в изграждането на новата българска държава и е един от най-видните й политици: създател и водач на Либералната партия, депутат още във Великото народно събрание; председател на Народното събрание (1880), министър на просвещението, два пъти министър на вътрешните работи (в правителството на Петко Каравелов).
Най-отличителното в живота и всеобхватното му творчество и дело на Дядо Славейков е неговата неподправена и неутолима любов към Отечеството и българския народ.
Почива в София на 1 юли 1895 г., недостигнал и 68 години, грохнал физически, но не и духовно. В писмо до дъщеря си заявява: “Не е тъй лесно да служи някой на рода и Отечеството си. Блазе на тез, които могат да покажат раните си за Отечеството си.”
Кой днес не знае: “Хубава си, татковина, име сладко, земя рай”, “Пенчо бре, чети! Пенчо не чете. Пенчо, работи! Пенчо пак не ще”? Или – “Рано ранила Гергана, станала, та се умила”, от “Изворът на Белоногата” – най-значимата българска поема. Сигурно и нея МОН е изхвърлил от учебниците на децата ни.
Едва ли там има и “Кат Русия няма втора, тъй велика на света. Тя е нашата опора, тя е нашта висота”.
Без съмнение, ги няма и: “Не сме народ, не сме народ, а мърша…” и
“Мудно ходи нашто време, мина вече наший ред…”
В чест на Дядо Петко Славейков, а също – и като загриженост за здравето на българските мъже в третата възраст (които живеят най-кратко в ЕС!), и като уважение към всички дядовци, преди 2 години, заедно с ген. Стефан Стефанов, председател на Столичния съвет на Съюза на офицерите от запаса и Атанас Капралов, директор на Националния литературен музей, създадохме ДЯДОВДЕН.
Т. г. той чествал за 3-ти път (което вече значи – традиция!) в Къщата-музей “Петко и Пенчо Славейкови” на ул. “Раковски” на 19 ноември, четвъртък, от 18 ч.
Заповядайте да почетем и послушаме български стихотворения на родолюбива тематика!
