Ха, наздраве, докторе!

Хонорарът за лекаря е тема, стара колкото самата медицина. Хипократ също я обсъжда, преди 2500 години. Той споделя, че пациентът по принцип не проявява благодарност. Когато лекарят повдигне въпроса за своя хонорар, бедният се оплаква, че няма пари, богатият – че още не си е прибрал реколтата. С други думи – ако може, да “минат метър”, да не осребрят труда, усилието и изкуството на своя лечител и спасител.

Нищо ново под слънцето.

“Срамувам се да платя на лекаря”, беше казал Толстой; в смисъл, че дейността му е неоценима. Наистина, при социализма се срамуваха да ни плащат; ние имахме най-ниските и унизителни заплати, 2-3, дори 4 пъти по-ниски, отколкото на работническата “класа-хегемон”, както я наричаха партийните другари и казионните им журналисти. Лично моята първа /1972/ беше 110,50 лв. Случайно срещнах мой съученик, най-слабият, двойкаджията на класа; беше станал бояджия и си докарвал до 500 лв. Като разбра колко е възнаграждението ми, се смя до сълзи; едва успя да изрече: “И за какво си учил цели шест години?”

През 50-60-те години на миналия век, когато частната практика още не бе забранена от Ангел Тодоров, много от селяните-пациенти на баща ми се отплащаха натурално: лете с някоя кокошка /жива или заклана/ и яйчица, зиме – с няколко свински пържоли и сланинка; пак беше нещо за изхранването на 4-членното ни бедно лекарско семейство.

Каква радост наставаше вкъщи, когато ни донасяха и някоя тиква или диня; хапвали сме и дюли, череши, орехи. Още помня Тяна, която често посещаваше частния кабинет на татко и като излизаше, гръмко му се заричаше, че наесен ще го дари с “едно фити” /фитка – пуйка, мисирка/; било още малко, но наречено нему. Дойде есента и, вече нямаше как, майка ми я догони на двора за “хонорара” на татко: толкова прегледи плюс инжекции, той да не е безплатна поликлиника, кога ще си плати? “Ми то, фитито, умря…” – изрече Тяна и се измъкна, за да не се върне повече. “Аз си знаех, че ще умре; по-скоро си беше мъртвородено” – не й остана длъжна майка, разочарована, че няма да ни нахрани с тлъсто пуешко.

Немалко благодарности съм получавал и аз през кратката си лекарска практика. Тогава /1972 – 1978/ селата процъфтяваха – бяха пълни с хора, които денем работеха по заводите, но си имаха и дворове, пълни с животинки. Вкъщи са ми носели цели заклани агнета със сплетени в изтърбушените им кореми измити черва – остава ти, както при циганите: само да печеш и да ядеш. Разбира се, това не беше всекидневие, но гладни не оставахме.

Имаше и смехории. Един пациент ми дойде в кабинета с отворена кутия шоколадови бонбони и ми я поднесе с поканата да си взема едничка; бил ми много благодарен. Разбира се, отказах. Друг извади от джоба си шепичка лукчета и ги пръсна на кушетката – да се почерпим със сестрата, та трябваше да го изгоня. Трети размаха руло тоалетна хартия и тържествено го тупна на бюрото с думите “Благодаря за жеста, връщам си го.” Преди седмица ни беше поискал да му услужим с тоалетна хартия, защото в обществената тоалетна в поликлиниката нямало, пък човекът имал кървящи хемороиди. Сестрата, за да се отърве, му намота от своята; и сега той си я връщал, че и отгоре…

Друг измъкна лимонадено шише, отвори го /веднага лъхна остра миризма на долнопробна ракия-пърцуца/, надигна го, всмукна дълга глътка и ми го подаде с бодрите думи:

– Ха, наздраве, докторе! Пийни си и ти за мое и твое здраве…

Казах му повече да не се мярка пред очите ми.

Тогава нямахме Етичен кодекс, който да ни позволява да отказваме преглед или друга медицинска дейност /с изключение, разбира се, на спешните случаи/, след като сме преценили, че между нас и пациента просто няма необходимото доверие. Вследствие мое дългогодишно настояване, този принцип беше вписан в този документ, но малко колеги го знаят и прилагат. В съзнанието на много от тях продължава да властва старият постулат от времето на Ангел Тодоров: “Пациентът винаги има право.”

Това мое есе е в отговор на колежка, която на току-що проведения Събор ми бе споделила възмущението си, че пациентите имали право да си избират общопрактикуващия лекар, но той тях – не.

Четете Етичния кодекс, скъпи колеги; там ще видите и вашите права.

Ха, наздраве, за Новата 2020 Година!

Comments are closed.