6 януари, Богоявление. Няма телевизионен канал, който да не предава леденото хоро в Калофер. Простотия до шия, пардон – до пояс. Запили се от вечерта залитащи мъже подскачат в Тунджа кажи-речи цял час. Голям бабаитлък, няма що. Един бабанко се изцепи, че ще кандидатстват в ЮНЕСКО да обяви интелигентния им ритуал за културно наследство. Няма значение, че е опасен за здравето. /Все се каня да отида в този град и да питам местните джипита с колко пневмонии или поне бронхити се справят след него/.
За Ботев – ни хък, ни мък. Пред паметника му в Борисовото градина присъстват шепичка случайно минаващи граждани. Най-високопоставеното лице е неудачният вечен зам.-кмет по културата на Столична община, който не можа да пребори Пловдив за “Европейска столица на културата”. Пред Бюст-паметника на бул. “Хр. Ботев” не са положени венци; самотно зъзне само едно бяло цветенце, вероятно поднесено от минаващ гражданин.
Да, Леденото хоро стана по-важно от “Жив е той, жив е…”
Впрочем, този възглас вече липсва в читанките. Изхвърлен е от антинародното МОН.
“И студ, и мрак, и плач безнадежден
навяват на теб скръб на сърцето…”
Да, идиоти сте!!