На д-р Райно Г. Райнов
Аз няма да съм вечен, зная,
ще дойде ден, когато
ще тръгна сам във пътя си безкраен
и няма да се върна тук обратно.
Но в себе си сега аз нося
усмивка от приятел верен,
целувка от момиче дългокосо
и огън, с който пътя да намеря.
Навън е още тъмно. В мене
животът бавно се завръща.
Една ръка през нощите студени
– по-топла и от черга – ме прегръща.
Полека, ала упорито
през мрак светът към мен пътува.
Долавям мирис на узряло жито
и слънцето, което вън лудува.
Най-после, докторе… Живея!
Пред нас смъртта отстъпи, значи,
и струва си от радост да запеем.
Но, докторе! Защо, кажи ми, плачеш?
Янко Стефов, с. Войника, Ямболско
