По принцип литературата би трябвало да възпитава и учи в добро, любов и красота; това е азбучна истина.
Винаги ли се спазва?
В Деня на книжовността се сетих за трите най-жестоки (по мое мнение) книги на света.
Първата от тях е “Чукът за вещиците” (“Maleus Maleficarum”), написана от монасите Хайнрих Крамер (с латинско име Хенрикус Инститорис) и Якоб Шпренгер, по поръчка на Папа Инокентий VIII през 1486 г. и отпечатана през 1487 г. в Шпайер. Тя обяснява що е това вещерство, предразполагащо към най-страшния грях – отстъпление от католицизма, преданост към дявола, плътски сношения насън (?!?) с инкубус (лежащ отгоре мъжки демон) или сукубус (лежащ отдолу женски). На 5 декември 1484 г. този Папа издава Була, заклеймяваща магьосничеството и вещерството. Книгата на монасите претърпява много издания и чак до средата на XVII век служи като практическо ръководство за повдигане на обвинения, съдене и осъждане (обикновено – на смърт чрез изгаряне!) на абсолютно невинни хора, в 70% – жени, предимно беззащитни вдовици и еврейки за мнимо вещерство. Така загубват живота си на кладата над 60 000 жени в Европа; последната от тях – през 1775 г. Обвинявани и умъртвявани са и мъже. Клеветничеството е добре подплатено с конфискуване на имотите им. Само в гр. Бомберг е унищожен всеки 13-ти жител по това обвинение. (По-късно Хитлер ще използва същия стимул за залавянето и избиването на евреите от техните съседи – разграбване на покъщнината и присвояване на домовете им). В безумието дейно участие взема и самият император на Свещената Римска империя Карл V (на власт от 1519 до 1556 г.), който издава и специален Указ, уточняващ до детайли наказанията – разкъсване на тялото на четири части, рязането му и, разбира се, най-главното: изгаряне на клада. Защо тогава този деспот е наричан Велики?
Втората от трите най-зловещи и човеконенавистнически книги, поне според мен, е емблематичната монография на английския богослов Томас Малтус (1766 – 1834), професор по история и политикономия – “Есе за законите на демографията”/1798, в която прочулият се мизантроп проповядва, че населението на земята е прекалено голямо и затова трябва целенасочено да бъде унищожавано чрез войни, глад, епидемии, убийства, склоняване към самоубийство и хомосексуализъм.
(Нима подобна социална политика не се прилага в днешното, Божем, цивилизовано съвремие, в което живеем с нарастваща страхова тревожност за децата и внуците си – поради организираните нестихващи нелепи местни войни и стълкновения, всевъзможни, доскоро непознати вирусни инфекции, имунизации с чипиране, насаждане на масови психози, вкл. некрофилни, 5 G-системи, натрапчиви гей-паради, подло промъкващо се, закриляно от МОН, т. е. – от държавата! – джендър-обучение в училищата, насърчаване на наркоманията и еднополовите връзки, глобализация, обездухотворяване, заличаване на историческата и родова памет и пр.?!)
Третата от най-кръвожадните книги на Европа е “Господство във въздуха” на италианския генерал Джулио Дуе (1869, Неапол – 1930), артилерист, служил през Първата световна война в авиацията, вдъхновен идеолог и пропагандатор на варварските бомбардировки над мирното население, който отбелязва психологическото им въздействие върху него и армията му. Дава на правителството си неосъществената идея да засипят Австрия с тонове експлозиви, пуснати над нея от 500 бомбардировача. Настолната му книга по темата излиза през 1921 г. Този идиот без всякакъв срам предлага бомбите, с които населението да бъде безмилостно избивано, да следват в порядъка: 1/3 фугасни (за разрушаване на къщите), 1/3 – запалителни (за допълнителното им изгаряне) и 1/3 – с бойни отровни газове (за да е сигурна масовата му гибел).
Мерзавец откъдето и да го погледнеш!
“Господство във въздуха” – добре, но – колко страхливо, подло, антихристиянско: да избиваш като мравки невинни, беззащитни, нищо несторили на твоя народ жени (сред тях – и бременни), деца, старци и старици. Генерал Дуе сигурно е католик; неговата религия по принцип не уважава човешкия живот (да си припомним няколковековното прилагане на “Светата” Инквизиция, организирана и насърчавана от Ватикана.
“Почит към литературата”, е книга на поета-хуманист Иван Динков.
Винаги ли?
