С удоволствие слушам най-новия хит на гениалния Васил Найденов, безспорен приемник на Емил: “На случайна гара”; прекрасен текст на Агент Иван Тенев и Ал. Петров, разтърсваща музика на безумно талантливия Стефан Димитров. Та, припява си Васил:
“Върви си времето и полунощ е вече.
А спомените – те са тъй далече.
Дали ще моля като в песен стара
да срещна обич на случайна гара.”
Малко ме дразни правоговора му: “пулунощ”, вместо полунощ, “гаръ”, вместо гара, но – нейсе.
Спомних си случай от лекарската ми практика в казанлъшкото с. Ръжена през зимата на далечната 1978 г. Дойде ми един по-мургавичък пациент, ама много смутен – непривично състояние за това племе. Хъката-мъката, смутолеви, че му излязла пъпка “там”.
– Къде “там” бе, Асане?
– Ами – на пищова.
– Какъв пищов, бе, нали у нас е забранено да имаш оръжие – правя се на улав.
Показа си “пищова” – никаква пъпка, направо язвичка, колкото лещено зърно, с цвят на прясно одрано месо, ни сърби, ни боли. Типично, като по учебник – “първичен афект” на първия стадий на сифилиса.
– Къде си ходил преди три седмици?
– К,во?
– С коя си правил секс, бе?
Призна си: с някаква друга мургавелка.
– От с. Крън, в един вагон на гарата. Срещу два лева. Какво му плащаш.
– Ами че ти имаш сифилис. Ще те пратя в Кожния диспансер в Стара Загора.
Категорично отрече: нямало да става за срам.
– Ти ще ме лекуваш.
– Ами аз ли да ставам за срам, бе?
Сега ще ми пламне селото; те, в тяхната махала дип не подбират много-много; кой – с комшийката, кой – булята; обичат си любовта, хората. И ще ми излезе прякор – “Сифилистичният доктор…”
Къде ще отида – склоних да го лекувам. Четири пъти на ден, през 6 часа, по 1 млн единици пеницилин.
– Ама ще боли ли?
– А да те сърби ли искаш?
Разбрахме се “по мъжки”: ще ми идва в 6 сутринта, в 12 по обед, привечер в 18 и, накрая – в полунощ. За десет дена трябва да му мине.
Съгласи се.
Тогава селските лекари разполагахме с аптечен шкаф. Лично аз си го зареждах от централната аптека в Казанлък и продавах на пациентите, вместо те да бъхтат път до града и да си губят времето. Като отивах за нови лекарства, плащах старите. За този труд получавах 30 лв от държавата.
– Асане, инжекциите струват пари.
Завъртя глава в знак на съгласие. Щял да ми плати на аванса.
Дисциплиниран излезе; спазваше си графика. Понякога лъхаше на алкохол, но нямах избор. Даже го ухажвах – инжектирах пеницилина с новокаин, да не го болят бутовете.
След последната инжекция изчезна яко дим и повече не го видях.
Сигурно пак се бе запилял по някоя случайна гара.
