Д-р Петър Коларов (1906 – 1966) е син на Васил Коларов (подпалил, заедно с Георги Димитров – по нареждане на Коминтерна Септемврийското въстание, председател на Коминтерна и агент на НКВД, пратил поне половината от 400-те емигранти, техни другари-септемврийци в ГУЛАГ или на разстрел).
Завършва медицина в Първи Московски Медицински институт, един от ръководителите на здравното осигуряване на интербригадистите по време на Испанската гражданска война. Връща се в България с окупационните войски на Трети украински фронт, като член на Политическото му ръководство (храненик на Москва, естествено, какъв друг да бъде?, Т. Н.). От 1944 до 1950 е началник на Медицинското управление на БНА с чин генерал-майор. За малко изпада в немилост, когато (1949-1950) е председател на… Българския футболен съюз (нали тогава упорито търсеха “врага с партиен билет”… Тогава жестоко пострадва д-р Кирил Игнатов – пребиват го от бой, само защото е бил партизанин в Югославия, ерго – “титовец”; сам ми беше казал, че от ударите с пръчка по тестисите получил туберкулозен епидедимит…)
За здравен министър Петър Коларов е назначен първо в правителството на баща си (1950), заема поста чак до 1962, като същевременно е и председател на БЧК о кончината си. Заклет противник на частната практика. Когато финансовият министър Кирил Лазаров му предлага да повишат заплатите на лекарите, отказва под предлог, че те си докарват допълнително чрез нея.
Та, ето го и интересния цитат от негово документирано изказване:
“Лекуването в добре уредените частни болници беше достъпно само за онези, които можеха да го заплатят. Общественото здравеопазване, както ние го разбираме, не съществуваше. Борбата (?!, комунистите във всичко и навсякъде се борят с нещо, Т. Н.) за внимателно и отзивчиво отношение към болните е важна част от общата задача за по-добро здравно обслужване (пак любима тяхна дума, употребявана и днес – но лекарят не е слуга!, Т. Н.) на населението. Тя може да бъде резултатна само ако бъде съпроводена от непримирима и жестока (може ли сталинист да не бъде жесток?, Т. Н.) борба (пак борба, разбира се, Т. Н.) с бюрократизма и бездушието в нашите лечебни заведения.”
Въпреки присъщите за онези тоталитарни времена клишета, има над какво да се замислим върху тези думи.
Няма да ги обсъждам, за да не досаждам на читателя.
