В момента в Столичната “Спешна помощ” работят едва 18 екипа (при необходими поне 80!). Всяка линейка след посещение на адрес задължително се връща в базата (“Сточна гара”), за да бъде дезинфектирана. Повикванията за 12-часово дежурство са средно 415; половината от тях – КОВИД-19!! Посещават се след средно 3,5 часа. Излиза, че – без да почиват и минута! – колегите трябва за един час да посетят 4 пациенти, и то – в най-различни райони на 2-милионната столица. Абсолютно невъзможно!
Как да смогнат?! От чугун да са, ще се пречупят.
И, най-лошото и тревожното: десетки вече са заразени!!
Подобна е картинката и в другите градове.
А лекарите намаляват; тези, които работят, остаряват. Има ли млади колеги, които искат да специализират “Спешна медицина”? А ако искат да специализират нещо друго – кога да го направят?
Навремето (говоря за Ямбол, 70-80-те години на миналия век) почти нямаще щатни екипи в “Бърза помощ” (така се казваше, на чист български език). Ние, младите ординатори, давахме нощни дежурства срещу заплащане 12 лв (по левче на част, но като се начислят удръжките, ставаха много по-малко); на другия ден продължавахме работа в отделенията си. Дежурствата не бяха особено тежки; имало е случаи да си поспим по 2-3 часа. Дежуряхме по двама лекари – единият ходеше по адресите от 19,30 до 00 ч., после – другият. През останалите 6 часа покривахме дошлите на място в амбулаторията пациенти.
Обажданията биваха приемани от фелдшерите. Преценяваха дали да ни събудят или става въпрос за някакво температурно състояние, което, разбира се, не е спешен, а неотложен случай.
Имаше един фелдшер, много добър и приятен, голям сладур и майтапчия. Казваше се Петър Петров, подписваше се с едно голямо “Д-р” отпред, та му казвахме “Дър Пър”. Той обаче ни щадеше, не ни будеше за щяло и нещяло. Преценил според оплакванията, че случаят е явно лек, благо-благо съветваше пациентите: “Абе, приятел, защо ти е сега спешен лекар? Дежурни са едни млади, неопитни докторчета; ще вземат да те объркат. Я си ела утре при участъковия.” Да, може би не беше много престижно, но пък си поспивахме…
Както се оказва, значителна част от повикванията в Столичната “Спешна помощ” не само не са тежки, но понякога – и фиктивни. Обаче – как да прецениш кой е лек, кой – тежък?
Остава – и все повече ще се задълбочава! – основният проблем: кадровият.
Да са го мислили предшестващите министри.
За 4-5 месеца новият какво може да направи?
