Напусна ни актьорът Филип Трифонов, който изигра незабравимия абитуриент Ран от филма “Момчето си отива”. Помните ли го – с човешката му топлота, с меката песен:
Хора и улици. Град като град.
Тръгваме някъде. После – назад.
Иска ли питане – наш е светът.”
Всеки – по своя си Път. Накъде ще ни отведе, кога ще свърши – знае ли някой, освен Създателя?
Потресе ме не само ранната кончина на този човек.
Има и друго.
Сладкарничката във Враца, където са заснети незабравими епизоди от филма с незабравимата Невена Коканова, вече е… магазин за бельо. Вместо да стане емблематична за града; със съответните табели; ще има безброй клиентела.
Преди години ни напусна сладкодумецът акад. Чудомир Начев. По наше предложение Вътрешната клиника на 7-мия етаж на УМБАЛ “Св. Анна” бе кръстена на него; поставихме и паметна плоча, с барелефа му /с буйната коса и неизменната лула/.
Но там е тясно място.
Защо не я сложим и пред бившия му дом на ул. “Раковски”?
Защо Клиниката по гръдна хирургия в СБАЛОЗ не получи името на проф. Станко Киров, който оперираше там до 92-рата си годишна възраст, докато и него не го отнесе ракът, който толкова пъти е побеждавал?
Какво става с многократните ни предложения да поискаме от Столична община да кръсти някой площад или булевард на имената на нашия най-голям съсловен герой д-р Стефан Черкезов и на основателя на съвременната кардиохирургия и безспорно най-популярен български лекар проф. Ал. Чирков?
Чакаме съдействието на МЗ и БЛС.
“България е държава на Духа”, ни бе определил акад. Лихачов.
Беше, някога.
Духовността си отива.
Държавата – също.
