Всички знаем възклицанието на Христо Фотев: “Колко си хубава, Господи! Колко си хубава!”, макар че то е буквално повторение на възторжения вик в “Песен на песните”, най-романтичната Книга в Стария завет, вероятно писана от самия Соломон. Не плагиатството е важно, а чувството, което всеки истински мъж изпитва към прелестно красивата жена.
Вуйчо ми, Дочо Кулов, на младини е бил сред най-големите мачовци на Ямбол. Лежал е и три години в Белене, и то не по политически причини, а защото е гръмнал шамар на местния милиционерски началник, който нахално задирял негова любовница. Замалко да го претрепят там; разказвал ми е: “Същото като в ГУЛАГ, само дето им нямахме студа. Всеки ден – работа до късни доби, някаква чорбица за обед и бой, бой…”
Да оставим историята.
Времето тече безпощадно, премазва и изхвърля всичко. На свой ред и вуйчо остаря, но докато бях лекар в Ямбол, се срещахме често и ми говореше или за политика, или за жени; но повечето – за тях…
Напуснах града, преместих се в София. Тук ме стигна лошата вест, която Един Ден ще споходи и нас самите…
Бил е вече на 87. Разказа ми дъщеря му. Залежал се, повикали “Бърза помощ”.
Дошла някаква млада лекарка, цяла кукличка. Докато го преглеждала, вуйчо не свалял очи от нея. После промълвил:
– Колко си хубава!!
Колежката почервеняла от неудобство. А той я попитал направо:
– Имаш ли си приятел?
Отрекла, още по-смутена.
Едва не извикал, искрено възмутен:
– Абе, какво гледат тези наши мъже? Ех, защо не бях двайсетина години по-млад, щях да те поканя на ресторант…
/А след ресторанта – то се знае какво следва с Дочо Кулов…/
На другия ден починал.
А погледът му още бил вперен във вратата, зад която излязла Хубавата Жена.
Има ли още подобни Мъже в това настръхнало, враждебно време?!
Дето и часове пред Края си ще намерят сили да прошепнат:
– Колко си хубава!
Господи, има ли ги?!
