Бях дъбоко влюбен в бъдещата ми жена. Тя ми беше дошла на гости в Ямбол за три дни; прекарахме страхотно. Привечер я изпратих на гарата, за да довършва стажа си в София. Дълго махах след отнасящия я експрес и си тръгнах с линейката, която беше дошла, по уговорка, да ме вземе, защото след 10 минути трябваше да застъпвам на поредното си нощно дежурство в “Бърза помощ”. Нещо повече, шофьорът вече държеше един “капнал адрес”, както наричахме повикванията за пациенти.
И изведнъж, от ромона на радостното поточе на спомените, направо – в смрадливо торфено блато.
Жена в абсолютна кахексия, неоспорим завършек на най-жестокия рак – на панкреаса. По всичко личеше, че изпуска последните си издихания; дали щеше да изкара и до сутринта. Защо са ни повикали?
– За кураж, докторе – промълви дъщеря й, разчела смръщения ми поглед.
Господ ли съм, да върна Душата, която вече отлиташе Нагоре?
– Боли ли те някъде? – попитах пътничката към Вечния Мраз.
Едва успя да поклати показалец: “Не”.
Сякаш чух гласа на баща си, стария лекар: “Никога не се сърди на пациент; всеки има своето право, дори и симулантът.”
Изведнъж ми дожаля за тази непозната умираеща. Цял свят си отива с нея: детство, женитба, раждане, работа, дом, трупане на покъщнина. Всичко това след броени часове щеше да се стопи завинаги в Небитието.
Спонтанно погалих изсушената летва на предмишницата й. Какво друго да й сторя? Успокояващата инжекция би ускорила Края. Нека да си дойде сам, когато Бог е отредил.
Никога няма да забравя дълбокото трепване на тялото, по-скоро – скелета; стори ми се като предсмъртен гърч, чак се уплаших, че и повърхностната ласка може да го предизвика. Преди да изляза, се поклоних на женицата. Така изразих своето уважение към отиващия си Живот.
На другия ден в кабинета ми в поликлиниката влезе дъщеря й, за смъртния акт. Постави на бюрото кутия шоколадови бонбони. Изрече през сълзи:
– Докторе, последната заръка на мама беше да Веч почерпя. Каза да Ви благодаря за Любовта, с която сте я дарил преди Последния й Път…
Как бих могъл да обичам една чужда жена-скелет, на смъртен одър? Разбира се, просто й се е сторило.
Или е усетила бликащата, извиращата от тялото ми Любов към момичето ми, което току-що бях изпратил на гарата.
“Любовта е силна като смъртта!”, казва авторът, вероятно Соломон, на библейската Книга “Песен на песните”.
Щом е така – значи се разпознават безпогрешно.
Всъщност – не, по-силна е.
Няма нищо по-мощно от флуидите на Любовта – тях ги усеща дори и човекът, потъващ под безпощадно спускащата се Смърт.
