“Приятел ми каза: “Тази нощ Златан е починал. Бил е дежурен в Ковид-отделението в ИСУЛ. И там…”
Никак не се учудих. Ако трябва да се опитам да сравня обвзелото ме чувство – беше като войник на фронта, който чува за смъртта на боен другар. Само че веднага си дадох сметка, че аз не съм на фронта и се чувствах дяволски неудобно. Точно това е думата – неудобно. И тя върви с въпроса: защо умира този прекрасен човек, а аз си стоя тук? Какво е моето право да оставам жив? Несправедливост някаква. И, естествено – срам.. Героят загива, а аз – писателят, който живее свободно и неангажирано, направо като паразит – оставам жив. Защо?
Казват, че се преуморявал, преуморявал се в това Ковид-отделение, той нали му беше шеф на това Ковид-отделение, и се преуморявал ужасно, направо до изнемога.
Не, не се е преуморявал до изнемога. До смърт се е преуморявал.
После се прощавахме с тялото му. Дано има небе, за да се видим. Казвам го не на Златко, а на Господ – за да ме чуе. Изпращаме ковчега под ледения дъжд – и е тъжно и величествено.
А той, това е сигурно, ще живее. Докато ние сме живи.”
Из поста на д-р Калин Терзийски във ФБ по повод кончината на всеотдайния доц. Златан Цончев.
Предлагаме на ръководството на УМБАЛ “Царица Йоанна – ИСУЛ” да даде името му на Клиниката, в която е починал от преумора до смърт. Бог да прости този наш колега, напуснал ни в битка с коварната инфекция само на 50 години.
