Стоя на брега на моята жива река –
ходилата ми са потънали във прозрачната ѝ прохлада.
Лодчица натоварена с детството ми
размахва за поздрав весла – бърза – минава и… отминава.
Стоя потопена до колене на брега –
чакам буйната, непокорна вода да премине.
Корабче пълно с юношеството ми идва към мен –
аз му махам с ръка, ала то се оттегля и… отминава.
Стоя на брега потопена до кръста в искрящата, златна вода.
Златен кораб, препълнен със зрелостта ми,
златни платна царствено разлюлява.
Мисля си, че завинаги ще остана на него така.
Но… и той… отминава.
Дочаках да дойде и мътната, тъмна вода – старостта –
до раменете ми стигна, до шията, до устата…
Нямам лодчица, нямам кораб със златни платна,
само отломки около мен се въртят и ме нараняват.
Накрая приижда забравата с ледената, дълбока вода.
Поглъща ме в бездната си. Безсмислено е да се съпротивлявам.
Ще ме превърне във отпечатък, във пясък, в прах или в кал…
За да започна отново живота си. Макар че отдавна ме няма…
