“В начало бе Словото; и Словото беше у Бог; и Словото бе Бог.”, така започва Светото Евангелие от Йоан.
Първата лекция на ръководителя на пловдивската Катедра по пропедевтика на вътрешните болести – достолепния проф. Антон Митов беше за анамнезата. Неговата огнена заръка беше: “Разпитвайте болния, разпитвайте, до най-малките подробности. Който добре разпитва и преглежда, добре диагностицира. Първият инструмент на лекаря е Словото; вторият – ръката му.” Днес колегите разчитат за диагноза много повече на образната диагностика и клиничната лаборатория; но методите на пропедевтиката са базови, свети и вечни. В основата им е общуването с болния чрез магията на Словото.
Словото е нужно не само за правилното диагностициране, но и за успешното провеждане на лечението. Недопустимо е само подхвърляне на рецептата към пациента, без дори да му обясняваме как трябва да я изпълни.
Позовавайки се на нашите преподаватели от Пловдив, както и на трудовете на проф. Чилов, бихме могли да направим съответните изводи за практиката.
Болният обича да го “пипнеш”, т. е. да го прегледаш щателно, и да му приказваш. И когато му говориш, не го гледай в ръцете – лекар гладен не е умрял! – а в очите: това подсилва ефекта на думите ти, печелиш му доверието; без него диагноза трудно се поставя и лечението не се осъществява добре.
Общо взето, в Западна Европа има две направления на отношение на лекаря към пациента; условно казано – немско и френско: съответно – не доближавай пациента близо до себе си, дръж го на разстояние, защото го превъзхождаш, да не му обясняваш нищо за болестта и лечението ѝ – а да изискваш безпрекословно, без право на никакви въпроси и възражения, да изпълнява, като робот, всяко твое предписание и нареждане, защото ти си велик и недостижим; така респектът към лекаря щял да действа на болния терапевтично и, обратно – той да се приема като близък приятел и съюзник в битката с болестта, с него да се общува топло, сърдечно, искрено и равноправно.
Така правеха знаменитите професори-интернисти Антон Митов, Петър Миронов, всеобятният Богоя Юруков, Константин Цонев, хирурзите Юрий Тошев, Иван Зънзов и Пею Мишев: усмихнати, насърчаващи, успокояващи. Да си припомним завета на големия Чилов: “Грижи се за болния тъй както за майка си и баща си.” Лекарят не може да бъде студен, надменен, направо суров към пациентите: “нека да знаят кой тук е шефът”; но той не е обергрупенфюрер, нито болницата – военен полигон.
Простичките правила на нашите учители бяха: винаги учтиво поздравявай пациента; без да е необходимо чак да се ръкувате /защото може и да ти предаде евентуална зараза; но и не отклонявай подадената десница; това ще се изтълкува като недопустима погнуса/.
Разговаряй с него непринудено; много важно е той да забележи твоя искрен интерес към болестта и личността му, съчетан със съчувствие и състрадание /емпатия/ към състоянието му; да остане с впечатление, че ти си учил медицина само за него; изключително важно е да му притъпиш болката /ако я има/; да я облекчиш и с думи, да му дадеш кураж в скорошното успешно оздравяване.
Колцина от нас употребяват насърчителния израз “Ще се найде ляк!” на Чилов – неговото неизменно верую, спокойно и уверено отправено към всеки пациент? Когато му предписваш рецепта, най-подробно му обясни как да я изпълни и непременно – да се осведомиш дали има средства за аптеката. Разбира се – да му дадеш указания и за режима, диетата и пр. Това е холистичната – цялостната! – медицина, вече въведена в Пловдив; останалото е занаятчийство, не професионализъм.
И още нещо, много важно: да не изтървеш и думица, не – дори сричка за лоша диагноза или прогноза; това ще обезкуражи и най-смелия човек, още повече, че “пациентът е с изкривена психика – той се страхува и мисли, че целият свят се върти около неговата болка и е страшно чувствителен към всяка изпусната дума или жест” /израз на баща ми/; познати са безброй случаи на ятрогения дори и само при отчаяна гримаса на лекаря.
Словото може както да лекува, така и да убива, да предизвика тежък стрес, неличима депресия! Американските учени са доказали, че когато пациентът сляпо вярва на своя лекар, ефектът на предписаните от него лекарства се повишава дори до 70%! Би му въздействало дори и захарче, представено като нов медикамент. Това се дължи на вълшебния плацебо-ефект на убедителното Лекарско Слово.
Когато пациентът е високообразован – инженер, учител, актьор, трябва да му се говори “на Вие”; “на ти” е за овчаря. И там мярката е важна: току-виж овчарят те е сметнал за братовчед и започне да те прегръща през рамото…
Акад. Чудомир Начев се обръщаше към възрастните си пациентки на “Майче”; хипертониците в Клиниката му смъкваха кръвното си с по 10-15 мм дори и когато му чуят гласа в коридора. Колко от нас излъчват подобна магия?!
Не ни е известно в нашите университети студентите-медици да бъдат обучавани как да съобщават тъжна вест – най-неприятното, но понякога неизбежно задължение на лечителя. Това е просто изкуство; не се удава всекиму. Изрича се с понижен тон, почти шепнешком, с тъжен поглед в очите, с ръка на сърцето; всичко трябва да излъчва изразяване на съчувствие и болка/ и, непременно, с изказване на искрени съболезнования, напр.. “Направихме всичко по силите си, но Природата се оказа по-силна и неизбежното, което един ден очаква всеки от нас, се случи на Вашия любим човек.”
Уви, днес техническият прогрес, бурно нахлул и в Медицината и революционно преобразил диагностиката и лечението, е враг на Словото. Всяка лаборатория предоставя подробни анализи на кръвните и уринни показатели, със стриктно посочване на параметрите.
С безпокойство един ден ще очакваме въз основа на тях да поставят автоматично и диагнозата, и да определят лечението само по параклиниката, без анамнезата и прегледа. Тогава едва ли не лекарят няма да бъде повече необходим: роботизацията ще го замести и в кабинета, и край леглото на болния. Нищо чудно, при този дефицит на медици скоро да въведат и това кощунство.
Нима Словото ще стане ненужно?!
“Много ли струва една нежна дума към мен?”, пее Лили Иванова. Това е толкова нужно на Пациента.
Нека да повторим постулатите, които си позволихме да извлечем и обобщим от делото и творчеството на великия Чилов:
“Уважавай Живота! Грижи се за Болния! Почитай Колегата!
Всеки Човек има право да боледува и оздравява, да страда и умира с Достойнство!”
Но във всяка наша дейност: “В начале бе Словото.”
Лекарите трябва да запомнят това изречение от Светото Евангелия на Матей! И да го изпълняват. Не струва и стотинка, нито кой знае колко усилие, но им се отблагодарява щедро и въздейства благотворно на пациентите.
