Клинични пътеки, феодали и крепостни

Изводите от скандала в “Пирогов” през моите очи, от позицията на бивш  ръководител на клиника, работеща по клинични пътеки в специалност (извинявам се за архаичното название) – пневмология и фтизиатрия:

  1. С клиничните пътеки се злоупотребява масово и рутинно, за да се компенсират финансовите разходи и да се набавят повече приходи. Възможностите за злоупотреби са заложени в самите тях.

 

  1. Клиничните пътеки са методология за работа, която не залага на качеството, а на количеството. Това е болест, заложена в гените им със злокачествен растеж на приходите от количеството, при компромис с качеството. От това състезание на количествени натрупвания печелят няколко специалности, които успяха да си осигурят по-високи финансови параметри, за сметка на други специалности, които на същото ниво на дейност, носят многократно по-малко приходи и затова са многократно по-ниско платени. Разликите са няколко хиляди лева. С други думи – големите парчета от тортата не стигат за всичко и всички и затова хиляди колеги работят за скромни заплати, а пациентите добавят от джоба си. Никой колега не е виновен, че е избрал нископлатена специалност, а пациентите от различни болести с еднаква тежест са еднакво болни. Всяка специалност си има стандарти, по които работи и те не трябва да са повод за ощетяване на едни, за да се облагодетелстват други. Едва ли в цивилизована страна има такива огромни разлики в заплащането в отделните подспециалности на една обща голяма специалност. Например един пулмолог да получава 1500-2000 лева, а един … 5 000-10 000 лева, а друг … 20 000 и повече. Проблемът е в несправедливото разпредяление на бюджетите по отделните клинични пътеки на НЗОК, които нарушават и баланса между кадрите в различните специалности.

 

  1. В системата на здравеопазването има привилегировани велможи (феодали) и мощни лобита зад тях. Останалото е мнозинство от крепостни “селяни” – медици и здравноосигурени, които крепят системата и феодалите.

Велможите поддържат системата с работата на “крепостните”, защото са облагодетелствани от нея и я отглеждат като крава с постоянно нарастващ млеконадой, при занижено качество на млякото. Системата захранва първо феодалите и каквото остане за “крепостните”.  Привилегирована е системата, а не човекът, който я крепи. Сред медиците има едно непревилегировано мнозинство, което полага недостойно заплатен труд и поддържа системата, от която се  ползват малцината. Привилегированите са между собствениците на болници и някои началници на големи държавни болници, които не са избрани от колегите си, за да ги водят (non ducor, duco), а са поставени и покровителствани от изпълнителната власт, на която се отплащат с обществени поръчки на близки до властта фирми – система win-win за сметка на законността.

 

  1. Пределно ясно е, че системата на здравеопазване работи порочно, но лошата вест е, че няма близък изход, защото силата е на страната на велможите, които управляват системата и не се нуждаят от реформи. Реформиране и поставяне на системата в полза на пациентите и редовите медици изисква политическа воля, която да отнеме властта от феодалите и да я върне на медиците и народа, който я поддържа с работата и парите си. Това е революционна обстановка, нещо като Френска революция в здравеопазването, Възраждане, процеси, които изискват години на узряване и подготовка.  Единствен, който може да ускори процеса е президентът като надпартиен субект, който би могъл да инициира създаването на надпартиен национален съвет за провеждане на реформи в здравеопазването, които да въвлекат независими и политически представени експерти от основните политически субекти, съсловни и пациентски организации, независими сдружения, граждански инициативи и финансови експерти. Това може да се случи в рамките на един президентски мандат и проектът да бъде представен на обществото за дискусия. Ако няма всеобщо съгласие и информирана убеденост, че така предложените реформи ще запазят принципа на солидарност и справедлива споделеност, реформите не могат да се случат, най-малко с инициатива само на една политическа сила.

Ако това не се случи, проблемни ситуации като тази в “Пирогов” ще продължат да никнат от недрата на порочните практики.

 

  1. Това, което трябва да направи един началник в ситуация като тази в “Пирогов” е да запази достойнството на институцията и колегите си като се оттегли до решението на институциите, които имат право да се произнасят по констатираните нарушения. Не си орисан от звездите да си началник цял живот и идва момент, когато трябва да се оттеглиш и върнеш към онова, което умееш по-добре – професията си. Не сме учили да работим “началници”, но сме полагали клетва да сме лекари.

 

Финални послания:

 

Вече съм писал – моето поколение има последен шанс да поправи стореното през последните десетилетия и да изчисти сметката за следващото.

 

Щом може да бъде създадена ваксина за 6 месеца, може да се постави начало на реформи във всички сфери на живота ни в рамките на следващите 5 години. Това поне не изисква усилия на откривателски екип.

 

Ако сме свободен и овластен народ, остава само да изберем подходящите хора, които да разделят един от друг сплелите се “обръчи”.

Ако това не стане, ще останем “пак в тия”.

 

Промяната не е явление, а процес. Ако не започнем сега, всяко следващо незабележимо отклонение от процеса в грешна посока ще продължи да отклонява кривата на порочните практики на забележимо разстояние от правилния път.

 

Единственият шанс да направим нещо по-добро е като го променим. В противен случай ще завъртим същото колело, с два пъти по-бавна скорост и така ще се оттече животът и на децата ни.

 

Бог помага, но не вкарва в кошара!

Животът е за решителните и смелите, които се ръководят от християнските закони и градят собствената си съдба през тях. Добронамерен и необвързващ приятелски съвет и помощ приемаме, но животът ни няма да се подобри, ако чакаме това да стане от Москва, Брюксел, Херо или Мустафа. Ако се оставим това да зависи от други, ще заличим окончателно паметта за народ на достолепна възраст и крепка духовност. Няма значение, че имаме малък ръст като на бръмбъзъче.

Затова ще припомня отново една моя любима приказка на Ран Босилек – за лисицата, която не излизала от дупката на зайчето. Не му помогнали нито вълка, нито мечката, а бръмбъзъчето, което влязло в дупката и нахапало лисицата, която изхвърчала от дупката.

 

Настанало е време да захапем лисицата и да я извадим от дупката.

 

Простете романтизма, аз съм лекар, а не политик.

Проф. Коста Костов

Tags: 

Comments are closed.