Има документална книга с това заглавие; на партизанина-поет Давид Овадия. Не съм я чел, но, кой знае защо, то винаги ми идва на ум, когато настъпи осмият и най-жарък месец на годината.
Август 1982… Във в. “Народна култура” бе излязла парещата ми статия “Унижение през целия ден”, в която описвах напрегнатия работен ден на социалистическия лекар-роб и в прав текст заявявах, че “най-мизерно платеният в целия свят лекар е българският; трябва да му се повиши заплатата и да отпадне забраната върху частната му практика”… В онизе застойни брежневско-живковски времена “частна практика” беше мръсна дума. Извика ме всесилният партиен секретар на в. “Здравен фронт”, където от 4 години се подвизавах като редактор, и ми заяви мрачно (помня смразяващите му изречения със сричките!) :
– Не те обичам, защото не си наш (вярно, никога не съм бил член на БКП), но те уважавам, защото пишеш честно и хубаво. Сега Малеев е на морето (беше петък); казал е в министерството: до понеделник Тотко да го няма на работа… Моля те, веднага ми пусни молба за напускане по чл. 29, буква “а”, иначе ще те уволняваме по буква “в”.
Изстинах: така много обичах новата си работа. Ясно предусещах, че ще ме гонят: чиновниците в МНЗ се отдръпваха по коридорите, когато ме видеха, и извръщаха глави, за да не ме поздравят. Все пак, наивно попитах каква ще да е тази буква “в”? “А” я знам – взаимно съгласие; “г” е дисциплинарно уволнение, но – “в”?
Георги Димушев хладнокръвно ми поясни. Това било нещо като парола между властимащите. “В” означавало дешифрирано “вълчи билет”, сиреч – политически неблагонадежден. И добави с ехидна усмивка:
– “В” е край на журналистическото поприще; никоя редакция няма да те вземе, нито ще ти печатат текстовете, пък ако ще и да са брилянтни. Ще можеш да работиш някъде като лекар в “трета глуха” – заводски, селски, но доста трудно – в голяма болница. Обаче като журналист – никога повече.
Разбира се, на секундата си натраках молбата и Димушев я разписа с видима охота. Всесилният акад. Атанас Малеев, първи зам. министър на народното здраве, единствен – с ранг равностоен на министър, член на ЦК на БКП, брат на Мара Малеева – Живкова, народен деятел на науката, герой на социалистическия труд, председател на Медицинската академия, лауреат на Димитровска награда (последният да затвори вратата!) щеше да бъде удовлУтворен /другарят Тодор Живков така произнасяше думата удовлетворение – с “у” на третата сричка).
След минути се изнесох от редакцията.
На другия ден постъпих на работа в софийското строително предприятие като кофражист 3-ти разряд… Там си вадих честния хлебец 4-5 месеца, докато най-накрая, благодарение на приятеля ми ген. Иван Хариев, ме взеха на работа във в. “Земеделско знаме”. (Ако някой има нужда да му изчукам кофраж или изплета арматура, нека ми се обади…)
Другата августовска случка ме “хвърли в оркестъра” през 2000 г. Изпитвах раздразнение, задето председателят на БЛС д-р Димитър Игнатов, депутат от СДС, бе превърнал съсловната организация в едва ли не прикачен инвентар на парламентарната си група. Всяко нейно решение се “подкрепяше” от БЛС (без дори да се допитва до послушния си УС). И взех, че свиках нарочна пресконференция, на която – с целия си акъл! – му поисках оставката, задето го политизира.
А бре, сине майчин, кой политик доброволно си напуска поста само защото някой си простосмъртен му е креснал?
За последвалите гонения от един човек, определящ себе си като демократ (което априори би трябвало да означава търпимост към чуждото мнение и абсолютно изключване за гонение на инакомислещите) не ми се говори, но ще ги спомена вкратце. Светкавично бе свикан Националният съвет (без да бъда поканен, зад гърба ми, разбира се – еха-а, колко е удобно!), където пред всички председатели на РЛК този баш-демократ ми се закани, че много лесно ще се справи с мене, като ми изпрати… борци (!?!), сиреч – да ме пребият. Кръвожадното изявление бе сподирено от бурен радостен смях. Повтарям: става реч за водачите на най-хуманното съсловие… Чувам как стават един след друг и храбро ме заклеймяват: искането ми за оставка на недосегаемия председател-депутат било… престъпление (гневно го изрича шефът на Сливен, мой пръв приятел от студентските години!); пък Т. Н. бил, видите ли, комунист (шефът на Плевен, бивш партиен секретар на университета)…
Бе гласувана резолюция в стил 13-ти конгрес на БКП: че целият БЛС твърдо и единодушно застава зад своя вожд и учител. (На другия ден тя излезе дословно във в. “Труд” като платена публикация; колко много разноски от свещения членски внос причиних на съсловната си организация…)
Да пропусна главния стимул, поради който така безкомпромисно бях нападан. На вратата стои техническата секретарка Румяна Сарафова и раздава на влизащите регионалин предводители по един джи-ес-ем. Преди да открие съвета, Игнатов им съобщава, че той е подарък от УС и имат право на разговори за негова сметка в размер 100 лв месечно (тогава и те, и апаратът бяха много скъпи). Добавя още нещо, много важно: както виждат, тук присъства здравният министър (какво прави политик, член на правителството, на съсловен форум?). Та нека всеки от бойните другари, който досега не бил е включен в директорския борд на болницата (какъв непростим пропуск!), още сега да му прати името си: вписването му в него ще стане факт в близките дни (което означава хранилка: допълнителни немъчени 4 заплати…). Подобни щедри подаръци на всички езици се наричат подкупване или корупция. Как тогава, след толкова получени благинки, да не ме хапят така пламенно и да не ми забиват ножове в гърба, още повече, че мене ме няма там и нито мога да ги чуя, нито да се защитя?! Пък и откъде ще разбера предателството на стари верни приятели?
Да, но аз го разбрах и имам това позорище документирано на касета, предоставена ми от присъствалия там приятел-журналист Сергей Пенов, който тайно го е записал.)
Последва жестоко преследване и от страна на министъра-зъболeкар: псувни на майка по телефона и разгонване на рекламодателите…
И, отново: колегите до един спряха да ме поздравяват…
Мили родни картинки, както казва Елин Пелин.
Съсловна психология? Не, тя е общонародна. Защото какво друго да бъде съсловието, освен част от своя народ?
Август, август… За някои – време на отпуски и отдих, за други – на страдания и горчиви спомени.
“Да би мирно седяло, не би чудо видяло…” е сред любимите поговорки на Петко Славейков.
(Апропо, него са го оставили без пенсия…)
