Последователи на професор Константин Чилов

В навечерието на 25 септември 2021 г., когато предстоеше да проведем традиционните 23-ти поред “Чилови дни”, родното село на най-големия наш клиницист-енциклопедист Славейно ми се стори особено смълчано и, като че ли, тъжно.

Няколко пъти прекосявах прословутата “Поляна” (широкия мегдан в центъра) и се спирах пред старото училище, където той е учил до в долните класове и се е зарекъл, след като завърши гимназия, непременно да се върне в него, за да бъде една година учител на малките; вместо веднага да отиде студент в София. Тук забързаните му стъпки са преминавали хиляди пъти – и в студ, и в пек. Сигурно често се е отбивал и до църквата “Св. Илия”, на 10 м по-надолу, за да запали свещица за здраве и късмет, и пак да се потопи в омаята на детските гласчета.

Днес не ги чуваме: и старото школо на Чилов, и бившето Оздравително училище в горния край, които някога са ехтели от детска глъч, отдавна са затворени. Свещеното място на българската медицина бавно се обгръща от особен ефирен мрак, лилав от възправените като верни стражи хълмове, настърган от плахи самотни щурчета. Повечето къщи безмълвно потъват в него; много, болезнено малко са светещите прозорци.

Няма го мученето на завръщащи се от паша крави с натежали вимета, бързащи към облектичетлоно доене, нито подскачащи щури кози. Жителите са сведени до 100-тина уморени старици (винаги спретнати, в чисти дрехи) и неколцина дядовци с бастунчета в треперящите ръце, седнали на разпивка и раздумка пред магазинчето. Чувствам, че не им слади нито едното, нито другото. Какво ще стане след 10-тина години ме е страх дори да си помисля.

Пустошта е смразяваща. Родопа – кърмилницата и закрилница на хайдути, вече далеч не е същата, както по времето на малкия Константин.

След учителстването се записва прави в Софийския юридически факултат; слуша лекции само един семестър, намира ги за отекчителни и се прехвърля в новооткрития Медицински. Лекторите са неопитни, а той търси съвършенство. Примолва се на брат си Никола, големия индустриалец – да го изпрати и издържа във Виена. Съгласява се, но при изрично условие: да не се занимава с политика и… с жени. (Може би и затова остава самотен цял живот…)

Канят го да остане на работа. Отказва, отива да специализира вътрешни болести във Фрайбург и Хале, Германия, веднага след което се връща в Отечеството, макар че и там го харесват. Няма начин да го изостави. Та нали винаги му е било в съзнанието? “Зер на сърцето нищо не е тъй мило, както Родината и не е чудно, че тя често се явява в бляновете, а сълзите ти тайно, през дълги нощи протичат за нея. И унасяш се в своето детство, там някъде, в центъра на Родопа.”, описва той носталгията си в сп. “Родопа”, бр. 7/1924 г..

По обед идват определените да получат своето високо отличие – Наградата “Проф. Чилов”, от името на МЗ, БЛС, БАН, в. “Български лекар”. Дворът на Къщата-музей вече е препълнена с десетки хора – славейновци и от близките села; отдавна не е имало толкова много присъстващи, от първите години на “Чилови дни”. Слънчево е, топло. Заобиколили сме лекарския Божи гроб – вечния покой на този неспокоен великан на медицината, духа, високата квалификация и човеколюбието. Цари тържествена тишина; палят свещи, поставят цветя; някои плачат от благоговение. Ще се роди ли друг титан като техния непрежалим земляк? Още се мълви как през летните си отпуски идвал тук и ги преглеждал безплатно. Той докарва тока в Славейно – отива със своя пациент акад. Тодор Павлов при Кимон Георгиев, тогава министър на енергетиката и го увещава час по-скоро да построят електропроводите до селото. След няколко седмици то светва! “Диньо ни пусна тока!”, радостно казват всички тогава. И когато от София долита смразяващата вест, пращат камион да докара ковчега, изкопават гроба и цяла нощ, зъзнейки на студа, го чакат да пристигне. Призори научават, че е закъсал в преспите на намиращото се по-ниско с. Виево. Юрват се надолу, прокарват пъртина и изнасят най-тежкия товар на раменете си.

Племенникът му Пею Шишманов стяга къщата, в която вуйчо му е израснал и вместо да я придобие, през 1972 г. предлага на БАН и МНЗСГ да я обявят за Къща-музей. Чиновниците се мръщят: да не би да е някой партизанин или ятак? Най-после я откриват – на 7 април 1973 г. Уредник е местният възрожденец Димитър Мариновски. След 30 години ще го уволнят – защото е защитил автентичните “Чилови дни”, а не неговия дублик, нагла кражба на интелектуален продукт. Защо беше нужно да нараняват и лишават от средства този светъл всеотдаен човек, за когото всичко на този свят беше Къщата-музей?! Така си и отиде огорчен.

 

Да си припомним някои от заветите на великия Чилов – истински правила-устав на лекарската етика:

“Ние, лекарите, често пъти се отнасяме едностранчиво, бих казал дори, често несправедливо към заболяванията на нашия пациент. Ние преглеждаме болния, поставяме диагноза и назначаваме лекуването. Съдбата му често пъти не ни интересува и то, може би, затуй, че той при нас се показва за кратко време и се изплъзва от по-нататъшното наблюдение. Една благородна задача на бъдещото лекарско наблюдение ще бъде да следи с по-голям научен интерес вървежа и изхода на дадено заболяване.

Грижите за съдбата на болните трябва да започнат още от началото: от момента на заболяването, от момента, когато ги видим. Още от този момент нас трябва да вълнуват въпросите:

– как да помогнем на болния и какво ще стане с него;

– каква ще бъде съдбата му.

Колкото повече един лекар се задълбочава да познае болния и болестта му, толкова повече се доближава до истинската му съдба, която той се мъчи да подобри и по призвание, и по дълг.” (1934 г.)

(Това е истинска холистична, т. е. цялостна, обща, всеобхватна медицина, макар този термин да е бил оформен десетилетия по-късно . Тя е въведена и се преподава в Медицинския Университет – Пловдив. Неслучайно неговият ректор проф. Мариана Муржева, микробиолог и имунолог, получи своята Награда “Проф. К. Чилов”, заедно с проф. Атанас Кундурджиев, клиницист, кардиолог и нефролог от УМБАЛ “Св. Иван Рилски”).

 

Да продължим да четем проф. Чилов:

“От значителна важност за създаване на лекаря е неговата личност, качеството му да се доближи до болния, да го насърчи, да прояви личен талант, интуиция и нюх на клиницист.”

“Когато лекарят установи, че болестта е неизлечима, от този момент започва истинската му роля на лечител на страданията на болния.”

“Във всяко време целите и постиженията на научната медицина са насочени към помагане и човечно отношение към заболелите. Много често е забравяна и тезата, че само човек е с достойнство и социална значимост и че само той няма цена.”

Да повторим ли: човек има достойнство и е безценен!!

Нали именно от живота и делото на проф. Чилов си позволихме да извадим сърцевината, същността им:

“Уважавай Живота! Почитай Колегата! Грижи се за Болния!

Всеки човек има право да боледува и оздравява, да страда и умира с Достойнство!”

И, още:

“Положителните емоции като радост, надежда, доверие, са най-силните двигатели на живота, а също – и на регенеративните процеси в организма при тяхното болестно изтощение.”

Нали точно затова искаме именно в Родопите да въведем и да се развива Здравно-духовния туризъм, така необходим за предпазване и възстановяване след стрес, преболедуване от Ковид и всякакви други инфекции, както и след лъче- и химио-лечение?

Ще го направим – с помощта на Медицинския университет – Пловдив; решено е!

Защото искаме колкото е възможно повече колеги да опознаят, прегърнат и възприемат идеите и веруюто на проф. Чилов като свои!

Надяваме се на подкрепата и на Централната Комисия по професионална етика на БЛС, както и на неговия УС.

Tags: , , , ,

Comments are closed.