Хиляди са примерите, доказващи неистовото упорство, с което се бият съветските войници – за Родину, не “за Сталина”. М. с. Зинаида Туснолобова от 849-ти стрелкови полк изнася 123 ранени от бойното поле и се грижи, заедно с лекарите, за оцеляването им (за 80 спасени се полага званието “Герой на Съветския съюз”), докато през февруари 1943 г. самата тя не пада безпомощна, с пречупени от куршуми крака.
Преминаващ край нея немски пехотинец я пребива с приклада си, рита я силно в корема, но не я застрелва, сигурно защото вижда, че и без това скоро ще издъхне. След два дни връщащи се от разузнаване червеноармейци чуват стоновете ѝ, изравят я от сковалите я ледове и успяват да я замъкват в лазарета. Вече е развила гангрена в измръзналите крайници; ампутират и двата крака, и двете ѝ ръце. Узнали от фронтовия вестник за подвига ѝ, солдатите от Прибалтийския фронт влизат в бой с викове “За Зоя!”; изписват призива и на танковете си.
Когато се съвзема, отчаяна от пречупеното си бъдеще, диктува на колежката си прощално писмо до своя годеник Йосиф Марченко. Той обаче се жени за нея. Ражда му две деца, които наскоро след това умират от туберкулоза. Преселват се в Полоцк, където последователно се сдобиват с други – момче и момиче. През 1957 г. я удостояват с най-високото военно отличие – “Герой на Съветския съюз”.
Не знам как се побеждава подобен народ…
