Проф. Антон Митов /1909, Дойран – 1975/ беше сред неоспоримите авторитети-светила на Висшия медицински институт – Пловдив. Завършва Френския колеж в Пловдив, а медицина – в София. Висок, едър, плещест мъж /чували сме, че бил отличен плувец/.
Лекциите му бяха много свежи; изнасяше ги с висок отчетлив глас, шегуваше се, обръщаше се към нас, хлапаците-третокурсници, с топлото “колеги”, сякаш му бяхме равни. Знаехме още, че е стар ерген, запален колекционер на грамофонни плочи с класическа и оперна музика; също – че живеел с майка си и сестра си /и двамата бяха несемейни/. Като млад лекар е лекувал партизани, но след Девети септември е отказал да кандидатства за званието АБПФК, което носеше доста облаги и предимства.
Гордееше се, че е учил при първия български професор по медицина изобщо – Васил Моллов, основател и пръв началник на Клиниката по вътрешни болести и при втория – Стоян Киркович /1875 – 1960/, професор от 1927, основател и пръв директор на Клиниката по пропедевтика на вътрешните болести, която ръководи до пенсионирането си през 1947; автор на знаменитата “Пропедевтика на вътрешните болести”, която претърпява цели 7 издания.
Между другото, проф. Киркович е абсолютен безсребреник; връща по-голямата част от хонорара си при последния тираж с думите: “Преценявам, че трудът ми не струва повече.” Не практикува и на частно. Да, но когато почива, колегите се срамуват да го погребат във овехтелите му дрехи и събират пари, за да му купят погребален костюм…
Учебникът на проф. Антон Митов по Пропедевтика на вътрешните болести беше настолна книга за пловдивските третокурсници; тя ни въведе в красивия и необхватен свят на вътрешната клиника; учеше ни как да снемаме анамнеза, как да аускултираме, да перкутираме, да палпираме. Проф. Митов казваше: “Болният обича лекарят да го пипне, това означава, че не се гнуси от него; и не му поставя диагнозата само чрез анамнеза и параклиника.”
Добре помня една от колоритните му лекции – за сърдечния инфаркт. Дебело подчерта, че сред рисковите му фактори е и тютюнопушенето. По време на почивката се смеси с колегите, които пушеха в коридорчето, и също запали цигара. Не се стърпях и го попитах защо го прави, нали каза, че е много вредно? А той ми се изсмя: “Колега, аз имах предвид хората, които искат да живеят сто години. Е, аз пък не искам…” Сякаш дяволът го чу.
Бях в трети курс, т. е. беше 1969г. Точно след 6 години получил обширен инфаркт; сам си поставил диагнозата по ЕКГ-то и си назначил лечението. Но инфарктът се разширявал… Посещавала го счетоводителката на Клиниката, също несемейна. Казал ѝ пред асистента си – бъдещия професор и ректор Панайот Солаков, че като оздравее, ще се оженят и ще тръгнат на сватбено пътешествие из страната…
А тръгна на най-дългото Пътуване – към звездите…
/текст за подготвяния документален филм за проф. Антон Митов/
