Това е легендарният боен вик, с който са обучавани войниците в царство България. С него те литват и на бой срещу омразния 5-вековен поробител през октомврийските дни на 1912 г., характерни с поройните си дъждове.
Веднага след обявяването на мобилизацията през м. септември от всички краища на Европа в Родината пристигат стотици студенти, зарязали следването в престижните университети, за да нарамят пушките с натъкнатите ножове.
Идват и работници чак от САЩ. Под знамената застават 366 000 млади българи, кипящи от сили и ярост, за да освободят братята си от Вардарска Македония, Странджа и Беломорска Тракия, които още влачат хомота. Губим 87 000 души, в т. ч.
14 000 паднали в сраженията, 19 000 покосени от болестите, най-вече – холерата, 50 000 ранени, 3 000 безследно изчезнали (вероятно – убити).
Знаем как завършва всичко. Съюзниците-разбойници алчно късат нашите дялове от Македония; сръбските войски безцеремонно разгонват дружините на ВМОРО; избиват голяма част от четниците, учителите и свещениците; принуждават останалите да си сменят имената със сръбски; не по-добре се държат и гръцките войници. Руският цар Николай II Романов, който се е съгласил да бъде арбитър, вместо да се намеси – наблюдава събитията нерешително; тази колебливост скоро ще му коства и трона, и живота – не само неговия, а и на цялата му фамилия. И следва една от най-злокобните дати в най-новата ни история – 16 юни 1913 г.: безумната устна заповед (кой я издава – Фердинанд, ген. Михаил Савов?) за едновременно нападение и срещу двата коварни съюзници, които вече са се сговорили – зад гърба ни! – да си поделят Македония. Гърците са обградени отвсякъде в Кресненското дефиле, още няколко часа – и ще бъдат разгромени. Но от София пристига друга необмислена заповед: спирайте настъплението. “Иди ми – дойди ми”, това на война не върви. В този миг Румъния ни удря отзад и безпрепятствено стига чак до столицата ни. Разбира се, турците се възползват от удобното положение и се връщат линията Мидия – Енос, като по пътя изколват де що видят българин. Гърците опожаряват Кукуш и избиват всички българи, които не успяват да избягат, вкл. и свещениците ни. Румънците също застрелват десетки мирни добруджанци.
Естествено, цяла Европа си затваря очите пред зверствата на нашите безмилостни, осверепели балкански съседи – врагове и бивши съюзници, и обвиняват нас, задето сме принудени да защитим сънародниците си от поголовната сеч-геноцид, извършвана едновременно и от мюсюлмани, и от православни християни, съвсем забравили повелята на Спасителя: “Обичайте се един другиго!”
Първата национална катастрофа – покруса, кръв, оклеветяване на цялата ни млада и възторжена нация.
“По пет на нож” и “Шуми Марица окървавена” остават в историята ни – тъкмо просветлена, и отново потънала в мрак. Тя обаче завинаги ще помни жертвоготовността на децата си – зарязали уютните аудитории и пристигнали задъхани, за да грабнат пушките.
И ми идва един подличък въпрос: а как биха постъпили днес, ако (не смея да го изпиша, прости ми, Боже) се наложи?… И друг, не по-малко остър и болезнен: какво щеше да им струва на близо 60% от българите, ако – вместо да си пият биричката пред безкрайните турски сериали, си бяха нахлузили обувките и направили труда да отидат до изборните секции в близкото училище? Нито пари, нито риск за живота. Не им се откъснаха от сърцата – и от стомасите! – някакви си 15-тина минути. Пак биха викнали: “По пет…”, но не “на нож”, а – “бири”… Останалите пък отново си избраха тези, които досега ги лъгаха и крадоха… Мила Родино…
