Познавах още когато беше директор на “Пирогов”. По начало хирурзите са благи и сърдечни хора (добре ги познавам: описал съм ги в книгите си “Книга за българските хирурзи”, “Съдба, наречена хирургия” и “Със скалпел срещу рака”); проф. Димитър Раденовски не се отличаваше от тях; открояваше се не само с високата си ръст, но и с разговорливостта и добронамереността си; намираше време за всякого: да му каже блага дума, да го посъветва, да го поощри.
Въведе, вероятно първи в света… “Смехотерапия” – с двама клоуни, Коко и Боко, които редовно посещават децата в болницата и ги развеселява със смешки и закачки, та да забравят болките и да оздравяват по-скоро. Една санитарка обичаше възрастните по клиниките с количка, пълна с книги: да четат, да се развличат, докато лежат. И тогава, изведнъж, се намериха колеги, които се прицелиха в мястото му. Най-жалкото им обвинение беше именно в тази нетрадиционна притурка към комплексен терапевтичен подход; най-важният въпрос според тях бе: защо не е обявил конкурс за клоуните…
(Ставайте въпрос за 300 лв месечен хонорар!) Привлякоха някои медии (ясно – как; не е сложно, при днешната продажна журналистика…) и наистина успяха да го отстранят от поста.
Миналото отдавна е загърбено, проф. Раденовски си го спомня само с насмешка. Понастоящем е директор на ДКЦ – УМБАЛ “Св. Иван Рилски”. Колчем го посетите в кабинета му, вътре заварвам хора – колеги, пациенти от цялата страна: опитвате помощ. Току телефонът му извънява; още с вдигането поставя въпрос с мек, ненатрапчив глас: “С какво мога да ти бъда полезен?”.
“С какво мога да помогна?”!! Колко лекари, още повече – професори, задават подобно питане?
Тъкмо се заговорихме, на вратата се почука. Влезе жена в напреднала възраст, носеше картина – превъзходен натюрморт, маслени бои. Остави я на бюрото му, па изведнъж сграбчи ръката му да я целува.
– Вие ме спасите преди 30 години; такава тежка операция беше. Жива съм заради Вас. Благодаря Ви!
– Не си спомням… – изрече слисан проф. Раденовски.
Как да се сети коя е тази бивша негова пациентка? Завърши хилядите операции – и по спешност, и планове, и тежки, и средно тежки.
– Всеки на моето място би извършил операцията; не знам каква е била – илеус, перфорирала язва? Но това ни е всекидневието, госпожо, това ни е занаятът, изкуството. Важното е, че сте оздравяла.
– Благодаря, благодаря; да сте жив и здрав, Бог да Ви благослови! – изрече жената, още веднъж му се поклони и излезе.
Има и такива пациенти!
– Странна работа… – замислено изрече проф. Раденовски, докато отпивахме кафето. – Как е разбрала къде работи, как ме е намерила? И откъде пак е разбрала, че обичам картини?
Телефонът му отново звънна. Още като го взе, знае какво ще каже. Да, точно така:
– С какво мога да помогна?
Топлите хора станаха толкова малко днес…
ЧНГ, професоре!
И – да се радваш на обичта на хората!
