Този ревнив мавър е готов да удуши съпругата си Дездемона, повярвал на клеветата на завистливия Яго, че му изневерява.
Това е класика – едноименната драма на Шекспир. Видях я на живо с очите си. Разказвал съм случая в сборника “222 любовни лекарски истории”, накратко ще го преразкажа пак, защото е жив пред очите ми.
Да е било някъде през 1975-76 г. Бях ординатор в Кардиологичното отделение на Окръжна болница – Ямбол, но всички давахме нощни дежурства по “Бърза помощ”; защото тя имаше само дневен щат. От 19,30 до 07,30 ч., след което отивахме на работа – недоспали, та чак залитащи от умора.
Тези 12 часа свръхнапрегнат нощен труд ни ги плащаха по 12 лв. Не на час, а всичките – накуп; т. е. по левче на час. После върху тях ни начисляваха данъци, вкл. и ергенските… Това бе редът, въведен от здравния министър Ангел Тодоров, бивш първи секретар на Градския комитет на БКП – София. Същият този жесток към колегите си лекари тип, дето спря частната им практика и отнемаше дипломите на всеки гинеколог, извършил аборт, макар и по желание на забременялата жена или девойка. Всъщност, какъв колега може да бъде – само дето някакси се е дипломирал по медицина, без нито един ден трудов стаж, освен като партиен и държавен работник?
Да не се увличаме. Беше някъде към 22 ч. Тъкмо се бях върнал от домашно посещение, когато в стаята за почивка влетя фелдшерът Гочо:
– Бързо, докторе, убийство!! Може да е още жива.
Шофьорът изхвърча, беше невероятен: едва ли не от въздуха запали линейката. Давай газ, Сава! До градския стадион, улица “Българка”, на края, висока къща вляво. Вътре – всичко оплискано в кръв. Килимът направо жвакаше, когато пристъпих. На него – простряна млада чернокоса жена; отдалеч се виждаха 5-6 прорезни рани в гърдите.
Застинали остъклени очи; погледът – изцъклен, но въпросът крещеще в него, чак го чувах: “Защо?”.
И друго потресаващо: хлипащо в ъгъла момиченце. Не мога да съживя майка ти, миличко, прости ми!
Надойдоха комшии. Казаха ми, че долу, в мазето, се бил заключил мъжът. Ревял, че искал да се самоубива.
– Какво, вратата ли да разбивам? Чух тупуркащи нозе по стълбита. Сам дойде, разчорлен, целият в кръв. Тръшна се:
– Докторе, спасете ме! Глътнал съм миша отрова. Никъде в учебниците ни не пише, че не трябва да спасяваме убийци. Тъкмо – напротив. Лекарят не раздава правосъдие, това е работа на магистратите. Те пък нямат право да лекуват. Всеки – със занаята си. Закарахме го в Интензивното отделение, за промивки, глюкоза и пр. През целия път – отзад в линейката, го гледах през огледалото за обратно виждане как си бие очите с юмруци и скимти като настъпено куче. Защо обиждам преданите животинки? Никое куче не би сторило това зверство.
На другия ден дойдоха от Следственото да го разпитат. От тях разбрах историята. Този катил бил много ревнив, чак до безумие. Жената – учителка в Техникума; тиха и скромна.
Вчера се върнала вкъщи с покупка- нови обувки. Разкрещял се: “От любовника са ти, нали?” Скарали се жистоко. И когато тя му заявила, че повече не издържа и ще подаде молба за развод, размахал кухненския нож… Пред очите на детето…
Това семейство отдавна го няма. Изверга бе осъден на смърт (тогава имаше справедливи закони!). След някой и друг месец момиченцето разви тежка левкемия и отиде при майка си на небето. И всичко това – заради едни нови обувки.
Да беше го знаела, горката женица, боса би ходиля цял живот. Оттогава само като чуя думата “ревност” – и настръхвам.
Няма по-голяма простотия, достигаща до чудовищни престъпления. В човешките взаимоотношения има една друга дума, макар че също не е от приятните: “раздяла”. Не се разбирате – хайде, по живо, по здраво, всеки да си прибере дрешките, и – да поеме по своя си път; крив-прав, негов си е. Но да става през трупове – няма нищо по-потресаещо.
