“Вярно, че е кучи син, но наш кучи син!”. Този емблематичен израз се приписва на президента Хари Труман, изрекъл го спрямо тогавашния диктатор на Панама. Други твърдят, че авторът им е Джон Фостър Дълес относно друг властник – Ли Син-ман, на Южна Корея. Както и да е, колкото и да е отвратителна, фразата действително е крилата и сигурно ще се произнася (не толкова открито, колкото – мислено и интуитивно) от властимащите по целия свят, независимо от камуфлажната им оцветка (защото се убедихме, че и тираните, и наричащите себе си “демократи” са от един дол дренки – използват властта единствено за личните си и корпоративни облаги).
През 1952 г. Секретариатът на ЦК на БКП разпространява до Градските народни съвети инструкция, според която: “Да не се награждават с ордена “Майчина слава” и медали за майчинство многодетни майки, които са реакционно настроени или са от семейства, вражески настроени към народната власт – в семействата им има бивши полицаи, бегълци зад граница, национализирани собственици, кулаци и други врагове.” Както се казва, обсъждането е напълно излишно.
Моят баща д-р Найден Тотев Стоянов, макар и все- признат специалист по вътрешни болести, така и не надскочи най-ниската лекарска длъжност “ординатор” в ямболската болница, защото – първо, бе завършил в Монпелие (ерго – буржоазен възпитаник), второ (още по-непростимо) бе син на кулак (а-ха, значи – враг на народа), трето – беше безпартиен (о-хо, ама той, наистина, съвсем не е от нашите).
Помня изумителния ни хирург д-р Николай Недков, който беше и изявен кръводарител (неведнъж е давал кръв по време на операция за своя пациент и е продължавал да го оперира). Така и не го назначаваха за шеф на Хирургичното отделение в Ямбол, защото ръководните длъжности там се определяха или поне одобряваха от Окръжния комитет на БКП, сякаш другарите разбираха от диагностика и лечение на каквито и да е болести и състояния, но знаеха, че човекът може и да е блестящ като лекар, но като не е член на тяхната партия-хегемон, “не е от нашите”; сякаш за да държиш скалпела добре, първото условие е да имаш червена книжка. По този критерий биваха назначавани всички зав.-отделения, както и старшите м. с., да не говорим за главния лекар на болницата.
“Уважавам те, защото пишеш хубаво и талантливо, но не те обичам, защото не си наш”, без заобиколки ми призна главният редактор на в. “Здравен фронт”, когато ме извика да ми съобщи, че акад. Малеев е разпоредил да бъда незабавно уволнен заради една моя статия (“Унижение през целия ден”/в. “Народна култура/, м. май 1982), в която пледирах за повишаване заплатите на лекарите и отмяна на забраната върху частната им практика (много мръсна дума в онези застойни времена). А пък ако съм бил от “нашите”, са щели да ме накажат с последно предупреждение за изключване от Партията; за тяхно съжаление обаче членувах в БЗНС. Наивно си мислех, че това разделение на “наши” и “чужди” е в манталитета само на комунистите. Нали и техният идол и вожд Ленин цинично беше заявил: “Който не е с нас, е против нас!”? Ерго, ако не си от “нашите”, нямаш право на развитие; ще те тъпчем и мачкаме, и завинаги се прости с мечтата си да попаднеш в графата “номенклатурни кадри”, които единствени имат право на кариерно развитие.
Нищо подобно! Скоро след Десети ноември разговарях с лекар в кабинета му в “Пирогов” (беше обкичен с плакати на СДС – нещо недопустимо за заведение, където не бива да има дори и намек за политическа ориентация или агитация) . На учудването ми от синия интериор тговори с радостен контрааргумент: преди да прегледа пациент, първо го питал за кого ще гласува на предстоящите избори за Велико народно събрание. Ако му отговорел “За БСП”, извършвал съответната амбулаторна манипулация без упойка… Не му спестих погнусата си: та това е нечовешко, нелекарско; и ни- как не е за основание за професионална гордост! Отговорът бе потресаещ: “Ами като не е от нашите…” Лекарят категорично няма право да бъде възпитател или съдник на пациента си; а трябва да бъде еднакво грижовен и към приятеля, и към врага. Николай Иванович Пирогов никога не е отказвал операция на ранени противникови войници. (Дано умно-красивите ме извинят, задето давам за пример презрян от тях руснак…)
