Никога не закъснявам за работа. Цепя секундата на две.
Директорът ми казваше, че може да си сверява часовника с мен. И беше прав. Затова не скромнича. Понеделник сутринта е. Автоматичната врата се отваря. В ранната сутрин няма много хора в болницата. Различното в еднообразието е тя – Анета, която ме посреща от няколко дни седнала на металната пейка в коридора на първия етаж.
И ме изпраща в същото това положение. Как издържа по цял ден? Няма избор. Не е от София. Мъжът и Сашо лежи в интензивното отделение. Нещата около него не са добри. Анета лежи два етажа по-долу. На пейката. Защото Бъркачево е далече, някъде в Северозапада, на изток от стръмните склоновете на Врачанския балкан.
По-важното е, че тя остава за да бъде с него за малкото пъти на ден, колкото да го нахрани. Това изчерпва смисъла на дните и. Тук и сега. Анета е ромка. Косата и е вързана на опашка. Блузката е средно плътна, а върху нея е облякла едно тънко яке. Цялата чанта с дрехи е на нея.
Студено е. По дяволите този месец май. Не спря да вали, а температурите са като за късна есен. Някой с добро сърце и е дал един леко скъсан болничен халат и усмивката е изгряла на лицето и. Всъщност според нея тя има всичко, което и трябва. До любимия човек е. Даже има цяла кофичка кисело мляко в окъсаната и чантичка.
Искаме да и купим различни дребни неща за да облекчим престоя и тук, а тя все отказва. Имала всичко. Няма нищо, но е горда. Два дни не я виждам на обичайното място. Ежедневните работни задължения ме завъртат. Ще я потърся. Не сега. В хирургията съм. Вървя по коридора, когато чувам името си. Анета ме вика. Бяга по коридора. Щастлива е, за- щото Сашо е преместен от интензивното в хирургията. Нека го видя – моли тя. В мъжката болнична стая има четирима болни.
Запознаваме се. Протягам ръка, но не виждам друга отсреща. Няма такава, а другата му е неподвижна. Анета е седнала напряко на леглото в краката му. Прилича на настръхнало врабче. Трябва да кажа нещо.
– Сашо, възхищавам се на твоята предана и изцяло отдадена на теб съпруга. Трябва много да се гордееш с нея.
Сашо не очаква да му кажа точно това. По лицето му се стичат сълзи. Той не може да ги избърше с ръка, затова накланя лицето си към възглавницата си да ги попие. Тя ще попие и сълзите, и болката в гърдите и душата му. Моментът е сърцераздирателен. Той просто мълчи. Аз също….
Анета ми разказва, че преди години е крал кабели за някой лев, за да изхранят децата. Но по тях е течал ток. Токът минава през него. Така с една искра на тока изгасва искрата на Сашо за пълноценен живот. Сега те заедно пасат овцете на селото. Тя върши всичко, но друго е да има мъж до нея. Дори и така изглеждащ. Настъпва времето да си тръгват. За Бъркачево. Тримата му сина стоят пред болницата и чакат.
Анета идва при мен. Прегръща ме и ми казва, че ще ме помни винаги. Тя говори възпитано, има изказ и знае Епикризата на Сашо наизуст. Почти. Чудна работа!! Ще я помня! Тя се извисява над многото токсични хора , които дори и да са задоволени все са в някаква депресия и отчаяние. Не иска нищо. През нейните очи живота не изглежда черен като изгоряла от ток ръка.
Анета е сложила превръзка на очите си „Завинаги щастлива“ и продължава напред. Ще я помня!
Ева Алекс
