Познавам я от десетки години – неуморим активист на съсловната ни организация; винаги честна и пряма, сърдечна, обаятелна, приветлива. Да прочетем отговорите ѝ – те най-добре разкриват душевността ѝ.
- Родно място – гр. София
- Защо следвах медицина? Случай от най-ранното ми детство:на 10-11месечна възраст, точно когато съм се опитвала да проходя съм се заляла с гореща вода и съм изпаднала в клинична смърт. В Трета градска болница тогава (сега НКБ) и последващ престой в Пирогов са ме върнали към живота.Проговаряйки, съм обявила, че ще стана докторка, за да лекувам изгорелите деца. В годиинте на израстване игрите ми с куклите и по–късно са били винаги на „чичо доктор”.Така постепенно и някак неусетно свикнах да съм в ролята на лекар, че когато дойде времето да кандидатствам, пред мен не стоеше алернатива, нямаше колебание.
В годините на следването усетих, че някак аз, човешкото създание и професията -лекар са се слели в едно и образуват моето АЗ. Така професията лекар за мен се превърна в мисия.
3.Имах щастието да покорявам върховете на медицината през 80-те години, когато учителите и преподавателите вдъхваха респект и уважение за студентите си и ни учеха на вяра в доброто, доверие в постиженията на медицината, на грижа и отговорност към пациентите, мотивираха ни да се борим с трудностите и препятствията и да не забравяме, че пациентът е просто човек като нас и има същите чувства и нужди, колкото и ние –лекарите, и че не са просто пациент номер еди кой си, на легло номер еди кое си в стая еди коя си – зад него се крие една съдба, един живот. Няма да назова никой поименно, защото съм съхранила най-голямо уважение към всички, всеки от тях е оставил по някакъв начин отпечатък у мен и е повлиял за изграждането ми като човек и като лекар. С голяма благодарност съм към всички мои учители и в професионален, и в личен план.
Работя като ОПЛ в частна практика, по договор с НЗОК.
Най-разтърсващи впечатления и случаи от практиката ми?
Като млад лекар, току-що завърнала се от разпределение, пристига в кабинета ми разтревожена жена на средна възраст и ме вика да отида да прегледам нейна колежка,защото много я боли корем.
Питам къде се намира и защо не я е довела, а тя ми отговаря, че се крие от съпруга си и ще му се покаже, чак като види какво ще е четвъртото ѝ дете, което явно е започнала да ражда. В първия момент не осъзнах какво точно ми казва, но тя ме задърпа за ръката да побързаме. Изтичахме до съседната градинка и там до една пейка се гърчеше бременна жена от ромски произход. Стана ясно, че бебето ще дойде по-рано от определения темин, но тя не даваше и дума да стане за линейка и болница. Разбрах ,че това ще е четвъртото ѝ дете, първите три били момичета и мъжът ѝ казал, че ако и това е момиче, ще ги изхвърли всички на улицата, защото му трябвала работна ръка, а не още една .. и тя цитира една груба и неприлична дума. Разбрах още, че е живяла последните седмици из улиците и при разни познати и роднини. Състоянието ѝ обаче не позволяваше да губим повече време и аз спонтанно ѝ казах, че отиваме заедно в болницата и ако се роди момиче, ще го осиновя. Тя изведнъж се изправи, доби някаква странна сила, която прочетох в очите ѝ. Този поглед няма да забравя никога. Роди се момиченце, как и с какво това мое обещание я промени, не знам, но и до днес тя е майка на четири дъщери, последната я кръстиха на мен, и то по настояване на съпруга ѝ; и с още една дузина внуци.
Често си припомням този случай и се питам колко ли струва на човек да вземе решение да изостави или да осинови дете, да спаси или погуби човешки живот?
Как разпускам след трудовото напрежение (алкохол, сън, екскурзии, театър), общуване с колеги? Обичам да пътувам и да общувам с колегите си. Много от тях са ми не само колеги, но и добри приятели.
Какво ме радва и удовлетворява в професията? Най-простичките неща – да видиш благодарността на пациента в очите му, да бъдеш ограден от млади колеги, които искат да им предадеш зрънце от твоите знания и опит в медицината.
Какво ме огорчава и не харесвам в професията (неколегиалност, обидно отношение и неблагодарност от пациенти, прекомерна писменост, слабо заплащане, лоши трудови условия, несигурно кариерно развитие)? По малко и от всичките. В нашата професия не трябва да има огорчение, но нопоследък се сблъсквам все повече и повече с негативно отношение от към цялото ни съсловие; позагубихме авторитета си в обществото, все по-често ставаме „дежурният виновен” за всички неудачи в организацията и развитието на здравеопазването и на държавата ни като цяло.
Но не бих заменила тази професия с никоя друга!
Опитвам се да науча младите колеги на всички ценности, които аз смятам, че имам и най–вече – да останат човеци,(; всичко друго се придобива по един или друг начин.
Аз винаги съм имала подкрепата на семейството ми и в личен, и в професионален план и не са ми споделяли, но аз знам, че моята професия тежи; усещам го и съм им благодарна, че са продължават да са до мен.
Когато реших да кандидатствам медицина, моят баща ме извика и ми каза: ”Дъще, отдавна виждам, че това е детската ти мечта, която си на път да осъществиш, но искам да запомниш едно:
Лекар не се става само със знания, учебниците ще изучиш, практика ще добиеш, упорита си, отлична ученичка си, ученето няма да ти е проблем, познавам те, но тук и това трябва да го имаш и да си готова да го вложиш и посочи с ръка в гърдите си:
Истинският лекар лекува със знания и сърце, другото е просто занаят; ако не можеш, не тръгвай!
Е, аз тръгнах! И до ден днешен вървя по този път и се ръководя от заръката мна татко:
Лекувай със знания и сърце!
ОБСЪЖДАНЕ. Какво може да се добави тук? Последното изречение ми навлажни очите; сякаш го е изрекъл великият Парацелз:
“Лекувай със знания и сърце!”
Благодаря ти, Поли! Само това да беше написала, щеше да бъде достатъчно. Дано колегите да го запомнят!
От книгата „Българки в медицината“
