Помните ли, колеги, какъв шум се вдигна, когато вътрешният министър прочете в пленарната зала (повечето вестници го публикуваха изцяло) станалия вече пословичен разговор между акушер-гинеколозите от Горна Оряховица? Не ви ли потресе циничния възглас на досада: “Още е живо, мамка му!”, което е невъзможно да се отрони от устата на който и да е човек, камо ли – лекар? Тогава председателят на Етичната комисия люто се закани; на място отидоха специална комисия на МЗ, както и видни ръководители на БЛС. Върнаха се омекнали: колегите не носели никаква вина.
Далеч сме от мисълта да ставаме съдници на колеги, още повече, че отдавна не работим с пациенти.
Истинският Лекар е призован да се бори за Живота до отронването на последния Дъх. “Добрият лекар на Боговете е равен!”, казваше кратко и ясно татко Хипократ преди 2500 години!
Един стар Лекар – д-р Иван Аврамов от Варна, вече пенсионер, ни изпрати разказ от пребогатия си честит 50-годишен професионален стаж. Текстът е вълнуващ, не само защото случката е драматична, но и защото е истинска, достоверна. И защото доказва:
Дипломата и длъжността не означават, че си станал лекар!
Лекарят се доказва в практиката – всеки ден, всеки час. А на който му е трудно да бъде Лекар, нека просто си смени професията.
Започнал трудовия си стаж като селски лекар в Добруджа, околия Генерал Тошево, прехвърлян от село на село от измислените по комунистическите времена началници, накрая д-р Аврамов се установява в Преселенци. Една вечер акушерката Сийка Панова го вика за помощ в Здравната служба. Родилката не може да определи в коя седмица е бременна, не помни датата на последния си цикъл. Лекарят установява разкритие на шийката и предлежаща малка бебешка глава, т. е. започване на раждането. Докато акушерката приготви топла вода и грейки, детето се ражда. Извънредно малко, като кукла, с тегло 950 грама. Проплаква чак след като го напръсква със студена вода. Кожата не порозовява, въпреки ритмичното повдигане на гръдния кош. Дишането е слабо и повърхностно. Все пак, сърдечната дейност е ритмична.
В отези години СЗО приема за граница между аборт и преждевременно раждане теглото от 1000 гр. Разбира се, д-р Аврамов не разполага с кувьоз, нито със сърфъктант, да не говорим за възможност за консултация с неонатолог. Търси телефонна връзка с Варна и у получава след дълги минути. От отсрещната страна на слушалката любезен женски глас (дежурната лекарка от АГ-отделението не му се представя) му казва буквално следното: “Дете с такова тегло не може да живее. Защо трябва да идваме посред нощите и да го приемаме? Само ще си увеличим детската смъртност…”
Ясно е, че не само горнооряховските колеги са готови да обрекат на смърт един човешки живот! Това изглежда стана навик на, уви, немалко български лекари… Д-р Аврамов се почувствал предаден от Медицината. Но не отпуска ръце пред притихналото дете. Обработва пъпчето и поставя новороденото в дебел пласт затоплен памук (смятал, че дори пелената може да нарани нежната му кожа). Наредил на акушерката около него винаги да има топла грейка, да му се дава кислород през 5 минути и да го храни с биберон. “Но то няма сукателен, дори гълтателен рефлекс!”, възразила тя. Тогава младият лекар взел най-тънкия наличен катетър и през нослето на бебето стигнал до стомахчето му. Със спринцовка въвел 4-5 мл кърма и зачакал ефекта: дали ще бъде повърната. Оттук започнал пълна импровизация: отначало на час, после – на по-големи интервали, постепенно увеличавал количеството кърма.
Когато се обърнал към родилката (на която междувременно изродил и плацентата) за още кърма, видял нещо странно: тя развивала екламптичен гърч! Въпреки усилията му, изпаднала в кома! По телефона, след дълго усилие, се свързал с дежурния в Пловдив – оказал се аситнеттът му (по-късно – професор) Иван Славов. Посъветвал го да й предизвика дълбок продължителен медикаментозен сън, след който е възможно да се възстанови напълно.
Така и сторил. Стоял над главата й цели 14 часа, без да заспива. Когато тя се събудила, без спомен за случилото се, разбрал: спасил я е!
Акушерката останала пък седмица в дежурната стая, без да се прибира вкъщи (макар и семейна), за да бъде бебето под постоянно наблюдение, да поддържа температурата и да му влива през катетъра все повече вода и кърма. След като му го изваждат, то самичко започва да суче. Чак след 32 дни изписват тези изключително важни за тях, двамата, пациенти, спасени от д-р Иван Аврамов и акушерката Сийка Панова.
Майката Величка Върбанова и дъщеря й – Сийка (кръстена на акушерката) и до днес са живи и здрави и всяка година на 21 януари, Бабин ден, се обаждат на спасителя си, за да му благодарят.
“За лекарското Изкуство са нужни не само много знания, модерна апаратура, консултации със специалисти, връзки и ходатайства; то изисква още и Сърце, Голямо Сърце, в което винаги да дежури Човеколюбието!”, заключава д-р Иван Аврамов.
Какво ще отговорите на тези думи, колеги?
Той нито за миг не се е присмял на недоносеното, дори не проплакващо, умираещо бебче, а геройски се е хвърлил в ужасна изнурителна битка за неговия и на майка му Живот.
Многократно досега ви предлагах да приемете като официални за цялото съсловие принципи на Пловдивското лекарско общество: “Уважавай Живота! Обичай Болния! Почитай Колегата!”, но не получих от вас дори и една ругатня. Защото, поне според мен, основните проблеми и дефицити на нашето здравеопазване са: Финанси; Квалифицирани кадри; Профилактика и здравна промоция; Човеколюбие; Доверие. Съгласни ли сте с това?
И защо не заклеймихте – а всячески се постарахте да прикриете и оневините – въпросните горнооряховски лекари, които равнодушно, дори с насмешка и презрение! – наблюдаваха агонията на едно новородено българче?
