Поводът е отдавна известен. На 15 август 1963 г. младият, едва 26-годишен лекар на с. Стрелец, Великотърновско д-р Стефан Черкезов (той работи там по разпределение от 1 януари същата година; мечтата му е да стане хирург) се връща с автобус от Горна Оряховица, където е бил в служебна командировка. Рейсът е препълнен, но той се примолва (чакат го жена му с едва 7-месечното им детенце, както и пациенти), и хората са се сместват. Пътува на степенката. На излизане от града автобусът се блъска в камион и избухва в пламъци. Лекарят е изхвърлен от взривната вълна, пада в канавката, но се връща, влиза в горящия автобус и започва да вади хората оттам. Пламва му косата; загасява я с ръце и продължава да ги извежда, докато не ги вижда всичките (47) навън. Изглежда страшно: понеже е облечен в бяла найлонова риза, тя се стопява по торса му и кожата буквално пада на парцали. Идват линейките – и той носи по-пострадалите в тях. Напразно го увещават да се качи в някоя – отказва, докато не ги извозят. Накрая тръгва сам, пеша, към града. В хирургичното отделение припада и казва на втурналите се към него лекари: “Колеги, оставете ме мене – аз ще умра, гледайте другите пациенти.” Наистина, рано сутринта на следващия ден умира в адски мъки.
Подвигът на този чутовен български национален и съсловен герой ме потресе още като бях дете. Вестниците писаха за него; посмъртно го удостоиха и с най-високото звание “Герой на социалистическия труд”; болницата във Велико Търново получи името му (носи го и до днес); жена му – Лидия, финансистка, бе записана без изпит да следва медицина (днес тя е пенсионерка, доцент по здравен мениджмънт).
Постепенно издирих други лекари, загинали при спасяване на хора. Вече са десетки, над 100, предимно хирурзи (повече от 50) и от хирургически специалности (акушер-гинеколози, ортопеди). Класическият начин” е след извършени тежки, предимно нощно време, операции. Просто падат непосредствено след приключването им и умират – от масивни инфаркти, инсулти или тежки ритъмни нарушения. Други пък се заразяват от болестите на свои пациенти (хепатит В: до седмица-две развиват фатална хепатална кома; или кърлежова хеморагична треска: при спиране кръвоизлива на пациентите капчица пръска в окото им и ги заразява). Трети загиват с линейки на път за пациент. Имаме и двама психиатри, заклани в кабинетите им от шизофреници.
Вероятно случаите са много повече.
Реших, че на тези герои трябва да се отдаде нужното внимание и човешка благодарност. И от 2005 г. създадох Националния Ден на Спасението – отдаване на ритуал в тяхна памет и чест. Той е сходен на 2-юнския: 1-минутно мълчание точно в 12 ч. Започнахме го пред Паметника на медицинските чинове, загинали във войните (пред ВМА) – разбира се, с разрешението и безценното съдействие на началника му ген. проф. Стоян Тонев. Персоналът слиза и мълчи 1 минута, а 2 линейки на паркинга вият със сирените си. Този ритуал традиционно вече 8-ма година го изпълняваме там. Той се прави, разбира се, и пред паметника на д-р Стефан Черкезов в едноименната болница във Велико Търново, и пред Университетска болница “Св. Георги” – Пловдив, пред паметника на д-р Стоев (Шварц) в Троян (той пък е починал след заразяване при аутопсия във Франция) и на още 2-3 места. Тъжно ми е, че не се изпълнява масово от колегите в страната, въпреки че от УС на БЛС винаги им пращат писма.
От самото му начало увещавам здравните министри да внесат предложение в МС този 15 август да се официализира, подобно на 2 юни. Така България ще стане единствената страна в ЕС, а вероятно – и в света, която ще почита паметта на своите сънародници, загинали при спасяването на хора. Включвам не само лекари, но и полицаи, огнеборци, минни спасители (един Илия Щинков от Мадан, непр., легендарен минен спасител, който само 2 месеца преди пенсионирането си за пореден път влиза в мината да вади затрупани миньори, но една скала му премазва главата). Безспорно, имам предвид и обикновените хора (като Христо и Петър), които се удавят при спасяване на удавници. Както и онези безименни хора, които са починали внезапно и чиито органи, с разрешение на близките им, са трансплантирани и също спасяват други наши сънародници.
Предложението ми да бъде официализиран 15 август като Национален Ден на Спасението изобщо не противоречи на големия църковен празник Успения на св. Богородица. Питал съм 4 владици: Николай, Кирил, Неофит и Григорий, и всички са единодушни, че няма никакво противопоставяне.
Тогава: какво пречи МС да приеме това решение и да подобрим моралния облик на България? А така ще ни знаят само като страна на мутрите, наркотрафикантите и търговците на хора…
