Тази гениална мисъл на най-великия българин ми идва на ум, когато се вгледам в съсловието си.
Помня едно време с каква радост и благородна гордост моите асистенти и професори в Пловдив, както и колегите ми в Ямбол се хвалеха с уточнена диагноза на заплетен случай и/или с успешно проведено лечение на тежка болест, каква интересна научна статия са прочели.
Д-р Стефан Илчевски (родом от Свещеното място на българската медицина с. Славейно, Смолянско), дългогодишен окръжен невролог на Пловдив, ми беше споделил как всеки месец в продължение на 15 години е провеждал 5-часови – задължителни! – семинари с над 40 колеги от целия окръг за повишаване на квалификацията им и обсъждане на новости в лечението и сложни конкретни казуси.
Помня и аз как всеки понеделник се събирахме в столовата на ямболската болница на т. нар. “Пато-срещи”, на които окръжният патологоанатом д-р Желязко Мавров изнасяше авторитетни блестящи и безапелационни информации и анализи на несъответствията между преживе поставената клинична диагноза и патоанатомичната находка. Те бяха повод не за подигравки към сгрешилите зав.-отделения, а за ценни практически изводи и поуки за всички нас.
Отдавна-отдавна подобни срещи и семинари не се провеждат никъде в страната. То и аутопсии не се правят: кой да ги плаща? Не останаха и патологоанатоми: те нямат и 70 за цялата страна. Добре, че все още са останали неколцина пенсионери, които им помагат. Иначе болниците направо ще спрат да работят. Какво ти желание и време за пато-срещи?!
Основните теми между лекарите днес са материалните им доходи (по КП или кеш) или пропуснатите ползи вследствие безумната политика на НЗОК, сиреч – оцеляването. Да, всички храним семейства, имаме деца, на които трябва да осигурим препитанието и образованието.
Но за повишаване на квалификацията, за несъответствия между диагнозата и патоанатомичната находка никой отдавна не обелва и дума. Няма време от търчането между болницата и кабинета в ДКЦ, т. е. не “Подир сенките на облаците” (Яворов), а съвсем прозаично: подир Хляба.
БЛС е тежък длъжник на съсловието по много въпроси – от материални до етични, но не по-малко – относно съвсем занемареното продължаващо обучение, което в цивилизования свят се прави задължително. Нещо повече: в почти всички страни на ЕС, оособено в западните, на всеки 5 години хората си защитават специалностите чрез съответния изпит, пък дори и да са зав.-отделения или клиники. (Затова пък са най-богатите хора в страните си!). У нас обаче няма никакво значение дали лекарите са научили и прилагат на своите пациенти световните новости.
Кой от нас днес може да се приподпише под великото прозрение на Левски за Времето?
Защото то вече ни е преобърнало – съвсем и невъзвратимо.
Тежко на българските пациенти…
