Той беше стоматолог от Кърджали. И цели 16 години – зам.-главен редактор на тогавашния славен “Здравен фронт”, орган на МНЗ и ЦК на Профсъюза на здравните работници. Главните редактори се спускаха отгоре, от “чорбаджиите”, но най-вече – от всесилния Аятолах на българското соцздравеопазване акад. Атанас Малеев (наричахме го също и бате Наско, прилягаше му е “Мале-Мале-Малеев”). Думата му на две не ставаше, гневът му бе като на Зевс Гръмовержеца.
Д-р Константин Страшимиров (1928 – 1985) често говореше на глас против похватите му, без да се страхува от последиците. Пишеше остро и смело, органически не понасяше безделниците, нагаждачите, подмазвачите. Беше член на БКП, но му тежаха авторитарните порядки в тази партия, не ги приемаше и се бунтуваше против тях – един неосъзнат дисидент с почтено отношение към работата си на медицински журналист, която обожаваше. Запален турист и обожател на Родопите.
Вече бях напуснал родния си Ямбол, където 6 години работех в Кардиологичното отделение на Окръжната болница, но я напуснах и вече бях лекар на казанлъшкото село Ръжена, откъдето му изпратих (без да го познавам, но впечатлен от статиите и репортажите му) няколко мои текста. И внезапно той ми звънна в службата, канейки ме да бъда назначен като редактор. Приех без колебание.
Разговаряли сме десетки пъти. Станахме много близки, гостувал е на семейството ми вкъщи. Радваше се на децата ми (тогава – още само две). Ние бяхме хората в редакцията, чиито пишещи машинки чаткаха най-много, до “запушване”, както се шегуваха колегите.
Косьо, както го наричахме всички, винаги спираше, когато в стаята влезеше кореспондент. Впускаше се в разговор за родния му край. Познаваше историята и географията до детайли. И не пропускаше да изпрати поздрави до някой познат; имах чувството, че познаваше поименно всички по-видни лекари у нас. Шегуваше се, смеейки се гръмко, като всеки открит и честен човек. И не пестеше критики към мракобесния стил на Аятолаха.
Разбира се, те достигнаха до ушите му… И Косьо бе понижен в най-ниския ранг “редактор” – зад гърба му (беше в отпуск, на морето). Като се върна, му казаха нованата. Както си беше мургав, току пребледня и се свлече на дивана…
След няколко седмици го сполетя първият инфаркт…
Не мина и година – и вторият, вече фатален…
Отиде си омерзен. А не заслужаваше подобна участ. Беше най-острото и заслужило перо в здравната журналистика.
Но кога ли ние, българите, сме оценявали преживе своите достойни сънародници?!
