Тези думи произнесе дългогодишният ямболски невролог д-р Иван Белев, когато го попитах защо дарява толкова много кръв (мисля, над 70 пъти), при това – за абсолютно непознати хора. Беше отдавна, 1985 г.; пишех първата си книга “Аз, Лекарят”. Д-р Белев бе ръководител на Неврологичното отделение, но сновеше из целия град и окръг да дава консултации.
Дребничък, тих, с очилца, с нищо незабележим в тълпата; тогава – 50-тина, ако не и повече години (ох, дали е жив и днес?!), д-р Белев ме погледа кротко и тихичко изрече: “Свиден ми е човекът”.
Не го разбрах. “Как така – да ти е свиден?”. “Ами – така, свиди ми се: защо да си отива от Белия Свят, нека да му се радва още. Моята банка кръв може и да го спаси, защо да не му я дам? Свиди ми се да го изтърва в гроба…”.
Защо не целунах ръката на този Светец?!
“Свиден ми е човекът!” – нима това не трябва да е желязното пътеводно правило, канонът на каноните в работата на всеки колега?
Уви, днес, в условията на търгашеската бакалска медицина, обезличена и унизена от един самонадеян стоматолог-“реформатор” и бездушната монополна НЗОК с нейните гламави клинични пътеки и регулативни стандарти, Човекът-Пациент стана напълно обезценена стока – без право на чувства, болки и надежди.
Предлагам:
Неврологичното отделение при Ямболската болница да носи светлото име на д-р Иван Белев! И над вратата ѝ да се изпише светлият девиз на този Лекар:
“Свиден ми е човекът!”
