Полковникът ми се обади в началото на лятото. Каза, че Детелина е починала. Гласът му бе отпаднал, бавен. Имали планове да ходят на море, но Господ не бил рекъл… Гласът му стана още по-бавен. После се извини, че ме притеснява, но мислел, че е редно да ми каже, след като съм се грижел за нея толкова години. И затвори, преди да изкажа съболезнованията си. От тогава не ме е търсил…
Преди години я доведе в клиниката с обриви до рани по краката. И двамата бяха на около четиридесет. Тя – нисичка, слаба, деликатна, учителка по литература, той – едър, задъхан, в униформа и пагон на полковник. Представи се – командирът на бригадата в Сливница и допълни:
– Три дни обикаляме болниците, докторе…
Досетих се защо колегите са отказвали да я приемат – притеснявали са се от рядката и непозната болест.
– Жена ви има васкулит – възпаление на съдовете на краката – казах аз.
– И какво ще правим, докторе? – погледна ме той от упор и си помислих, че ако откажех да я приема, ще доведе бригадата, ще щурмува клиниката, ще я превземе и срине до основи за минути.
– Ще я приема в клиниката за лечение – отговорих аз.
– Това добре – отдъхна си той. – А след това?
– После ще говорим – казах аз и офрмих документите на Детелина за приемане в болницата.
Включихме системи, започнахме ударно лечение, за две-три седмици овладяхме болестта, част от раните зараснаха, по-дълбоките – завехнаха. Постепенно успях да преодолея негативитета на Детелина и Полковника към лекарите и медицината, породени от неуредиците в здравната система. След месец я изписахме подобрена.
Детелина бе щастлива, Полковникът – доволен. Тя се върна на работа в училището, той – в казармата. Полковникът бе завършил Военно училище и Военна академия и зачислен за докторантура, която щеше да изведе кариерата му до върха с генералската значка, а може би и две, и три… – беше млад, перспективен кадър.
Една година Детелина беше здрава. И отново се влоши. Отново я лекувахме и отново овладяхме раните и болестта, но трудно. Така няколко пъти. Двамата бавно губеха надежда за изцеление. След това изчезнаха за дълго.
След още една година той я доведе с ампутирани два пръста на крака. Водени от желанието да намерят лек за болестта й, бяха търсили помощта на други здравни заведения, народна медицина, екстрасенси… И бяха спрели лечението, което потискаше болестта и я държеше под контрол. Казаха, че ортопеди препоръчвали да ампутират част от стъпалото, за да е в състояние да ходи. Случаят не беше труден, по-скоро деликатен заради поведението на предхождащите здрави заведения, на болната и близките й. Поради това представих проблема на лекарски колегиум и го обсъдихме със състава на клиниката. Мнението ни беше, че не трябва да се оперира за момента. Казах им го, гледаха ме с недоверие. На Полковника казах, че ако започнат да оперират стъпалото, не знам докъде ще стигнат и къде ще спрат…
Послушаха ни – ампутираха част от стъпалото не на момента, а след месец. И се започна – цялото стъпало, после второто, двете подбедрици до коленете…
Междувременно Полковникът се отказа от докторантурата, напусна армията и срина военната си кариера, за да се грижи за жена си. Започна зърнен бизнес. За разлика от повечето военни, които изпитват трусове при пенсиониране или съкращаване, той мина като торпила през адаптацията към цивилния живот и разшири бизнеса, печалбите му се разраснаха. Пътуваше из страната с бус или камион, купуваше, препродаваше, участваше в търгове и програми, финансирани от Европейския съюз… Разказа ми как дъжд навалял зърното, той спрял на някаква площадка, било надвечер, до вечерта разпилял зърното по земята без чужда помощ, само с една лопата, преспал в камиона, сутринта го натоварил с лопатата и продължил. Чудех се как се справя. Отговори ми – неволята ме учи.
Докато той кръстосваше страната, Детелина го чакаше в апартамента им в кв. Дружба напрегната, изнервена, без причина недоволна. Придвижваше се на ръце и с инвалидна количка, до прозореца на стаята и обратно, до леглото. Гледаше телевизия, четеше. И се ослушваше кой ще се върне пръв – мъжът ѝ или синът ѝ…
Като се върнеше, той чистеше, готвеше, переше, почистваше раните по бедрата на жена си, включваше и изключваше системи, сменяше подлоги. От стреса напълня, разви хипертония, диабет, синът им първо – депресия, после шизофрения, посегна към наркотици. Полковникът не се предаваше – грижеше се за двамата, през лятото ги водеше с буса на планина или на море. Вдигаше Детелина като дете и я слагаше на предната седалка. Закопчаваше коланите, включваше радиото и тръгваха – те, двамата, на предната, синът им на задната седалка. Сподели, че е щастлив с най-близките си хора.
През няколко месеца ме вземаше от клиниката с буса и водеше у дома им да я прегледам. Веднъж, пътувахме по Цариградско шосе, му казах, че малко мъже могат да се грижат самоотвержено като него за когото и да е. Без да отделя очи от пътя, той каза:
– Винаги ме е подържала, винаги е била до мен – по поделение, по гарнизони. Не мога да я оставя, няма да я оставя…
И не я остави.
