Това е част от есе на българския студент по медицина във Виена Константин Чилов: “Утре е Коледа. Камбаните звънят. Суровият живот обаче е смразил душите на това човечество, затворено в тесните и задънени улици на омразата и егоизма, където то се бута с лакти в борбата за живот и затова рядко чува камбанния зов. В такъв момент се поражда в душата ти светлата надежда, на която мнозина не се кланят, но все изпитват.”
Каква е тя, тази светла тази надежда, която бъдещият професор споменава?
Има ли я още в днешното меркантилизирано бездуховно време, наричащо себе си “демокрация” и “евроатлантически ценности”?
Има я – след като е имало подобни люде, отдали буквално целия си живот за хората.
“Щастието става още по-голямо, ако го споделиш”, гласи надпис на чешма пред родопското с. Вълчан.
Кратък е животът му, но пълен с впечатляващи събития и дела. Автор на над 250 научни труда )немалко от тях – направо на немски език) във всички области на вътрешната медицина (кардиология, пулмология, гастроентерология, хепатология, нефрология, хематология, нутриционизъм), учебници, ръководства; създател на българската клинична лаборатория.
Няма майски брой на в. “Български лекар”, в който да не сме описвали богатия творчески живот на проф. Чилов. Личният е покрит от него – така и не се задомява; неговата съпруга е Медицината, семейството – болните хора. При благодарственото слово по повод получаването на научна степен “чл.-кор” /1948/, заявява: “Благодарен съм на моя покоен брат, без помощта на когото не бих бил това, което днес съм. А що се отнася до моя “буржоазен произход” – нещата са съвсем прости за разбиране: между опинците на моя баща и моята копринена риза няма поколение.”
Каква дързост за онези времена, когато сталинистки хунвейбини линчуват видни професори именно само заради “буржоазен произход” или дипломи от германоговорящи университети; да благодариш – при това посмъртно, друг би го премълчал; покойникът няма да го чуе! – на своя най-голям брат Никола Чилов, един от най-видните индустриалци на царство България, задето го е издържал по време на следването във Виена. Ето го несломимото Благородство на Духа и Благодарността.
Чилов ни остави не само много трудове и два учебника по вътрешни болести, но и съвета:
“Постъпилият в клиниката болен има нужда не само от нашите знания, а преди всичко от човешко отношение, от истинското предназначение на лекаря, което в много случаи няма нищо общо дори с науката ни.”
И, още: “Най-добър лекар винаги ще бъде този, който съчетава в себе си всичко: знание, техника и личност.”
Нека днес, когато честваме 120-годишнината от рождението на този великан на българската медицина, в навечерието на Отчетно-изборния Събор на БЛС, да попитаме делегатите:
Познавате ли живота, делото и заветите на Чилов?
Имат ли те място в нашия Етичен кодекс и в практиката?
Камбаните на Чилов звънят.
Чуваме ли ги в душите си?
