„Do No Harm“ на д-р Хенри Марш е избрана за „Книга на годината“ от Financial Times и Economist. Става фаворит на The New York Times Book Review и The Washington Post. Получава награда Pen/Ackerley за автобиографична книга. Номинирана е и за наградите: Guardian First Book Prize, Costa Book Award, Samuel Johnson Prize, Wellcome Book Prize и Pol Roger Duff Cooper Prize.
За дейността на д-р Хенри Марш е заснет документалния филм на BBC „The English Surgeon“, който печели множество награди, включително престижната Emmy в категория Outstanding Science and Technology Programming.
Книгата е преведена на 18 езика, а декември 2018 г. изданието излиза и в български превод от Йоана Недева. Консултант е неврохирурга д-р Иван Ангелов.
Откъс от книгата:
Аневризма
Патологична дилатация на стената
на артериален кръвоносен съд.
***
Най-големият риск вече е зад нас. При този тип хирургия, спука ли се аневризмата, преди да сме я достигнали, овладяването на кървенето може да се окаже много трудно. Мозъкът изведнъж набъбва и артериалната кръв се изстрелва нагоре, превръщайки оперативното поле в бързо прииждащ водовъртеж от бясна, бушуваща, червена кръв, сред която се бориш отчаяно, за да достигнеш до аневризмата. Когато тази сцена се разиграва, увеличена до гигантски размер през микроскопа, имаш чувството, че се давиш в кръв. Четвърт от изпомпената от сърцето кръв отива към мозъка – пациентът ще изгуби няколко литра кръв в рамките на минути, ако не овладееш бързо кървенето. Малцина пациенти преживяват катастрофата на преждевременната руптура.
— Да видим клипсовете.
Ървин ми подава металния поднос с лъскавите титаниеви клипсове. Има ги във всякакви форми и размери, така че да отговарят на многото форми и размери на аневризмите. Поглеждам през микроскопа към аневризмата, после към клипсовете и после пак към аневризмата.
— Шестмилиметров, къс, извит под прав ъгъл – му поръчвам.
Той вади клипса и го зарежда в апликатора. Самият апликатор представлява простичък инструмент с дръжка, получен от две извити, плоски, затварящи пружини, свързани в краищата си към раменете. Щом клипсът вече е поставен на върха на инструмента, всичко, което трябва да направите, е да стиснете рамената на дръжката едно към друго, за да се отворят челюстите на клипса, внимателно да позиционирате отворените челюсти напречно на шийката на аневризмата и след това леко да освободите пружините, отпускайки дръжката в ръката си, така че челюстите на клипса да се затворят около аневризмата. Така я изолирате от артерията, от която е израснала, и кръвта повече не може да достигне до вътрешността є. Когато накрая позволите на пружините в дръжката да се отворят още по-широко, клипсът се освобождава от апликатора, който вече можете да изтеглите, оставяйки клипса завинаги запечатан напреки на шийката на аневризмата, до края на живота на пациента.
Или поне това се очаква да се случи и винаги се бе случвало при стотиците подобни операции, които съм извършвал в миналото.
Тази аневризма не изглеждаше сложна за клипсиране, затова позволих на Джеф да поеме и се измъкнах от операционния стол, за да може да ме смени. Сякаш застигнати от хипнотизиращата песен на сирените, асистентите ми до един са подвластни на притегателната сила на аневризмите, досущ като мен. Те копнеят да ги оперират, но поради факта, че днес повечето аневризми се лекуват чрез емболизация, а не с клипсиране, вече няма как да ги обуча, както трябва. Мога единствено да им отстъпя поле за действие само по време на най-простите и лесни етапи от спорадичните операции, и то под много стриктен надзор.
Джеф, вече настанен на стола, получава от сестрата заредения клипс-апликатор и предпазливо го доближава към аневризмата. Сякаш нищо не се случва и аз нервно наблюдавам през асистентската зрителна глава на микросопа, как клипсът несигурно се поклаща около аневризмата. Да обучаваш стажант-хирург е сто пъти по-трудно и изпъващо нервите, отколкото да оперираш сам.
След известно време – вероятно само няколко секунди, макар и да изглеждаше много по-дълго – не се стърпявам.
— Пипаш много неуверено. Съжалявам, но ще трябва аз да поема.
Без да каже нищо, Джеф слиза от стола и отново разменяме местата си. Би било безразсъдно от страна на обучаващ се хирург да започне да недоволства спрямо шефа си, особено в момент като този.
Вземам апликатора и го разполагам срещу аневризмата, стисвайки раменете на дръжката едно към друго. Нищо не се случва.
— По дяволите, клипсът не се отваря!
— Това беше проблемът и при мен – казва Джеф, с нотка горчивина в гласа.
— По дяволите! Ами, дайте ми друг апликатор.
Този път лесно отварям клипса и плъзвам щипките над аневризмата. Разтварям ръка и челюстите се сключват, запечатвайки аневризмата чисто и точно. Победено, образуванието се свива, понеже повече не се захранва с артериална кръв под високо налягане. Въздъхвам дълбоко, правя го винаги, щом окончателно съм се справил с аневризмата. Но за мой ужас откривам, че вторият апликатор има още по-смъртоносен дефект от първия: при вече затворен през аневризмата клипс, апликаторът не освобождава клипса. Не мога да мръдна ръката си, защото се страхувам, че мога да откъсна миниатюрната, крехка аневризма от средната церебрална артерия и да причиня катастрофален кръвоизлив. Седя неподвижен, с ръка, замръзнала в пространството. Ако аневризмата се откъсне от хранещия съд, обикновено може да спреш кървенето единствено жертвайки самата артерия, което би довело да масивен удар.
Ругая с всички сили, докато се опитвам да поддържам ръката си стабилна.
— Какво да направя сега, мамка му? – крещя, без думите ми да са конкретно адресирани към когото и да е.
След няколко секунди, струващи ми се като минути, осъзнавам, че нямам друг избор, освен да махна клипса, въпреки риска аневризмата да се пръсне. Затварям повторно дръжката на апликатора и за мое облекчение челюстите на клипса се отварят без съпротива. Внезапно аневризмата се издува и се завръща към живот, изпълвайки се моментално с артериална кръв. Имам чувството, че ми се присмива и ще избухне всеки момент, но това не се случва. Хвърлям се назад в стола, псувайки още по-бясно, и после запращам неизправния инструмент на другия край на залата.
— Никога не се е случвало такова нещо! – продължавам да викам, но после, укротявайки бързо гнева си, се засмивам на Ървин: – А това е едва третият път за цялата ми кариера, когато хвърлям инструмент на пода.
Налага се да изчакам няколко минути, докато се намери следващ, трети, апликатор. Оказва се, че по някаква странна причина пантите на повредените заяждат. Чак по-късно си спомням, че хирургът, когото наблюдавах преди тридесет години, и чийто стажант станах впоследствие, ми бе разказвал, че един път се е сблъскал със същия проблем, макар и неговият пациент да е имал по-малко късмет от моя. Той бе единственият хирург, когото познавам, който винаги тестваше апликатора, преди да го използва.
Лекарите обичат да говорят за „изкуството и науката“ в медицината. Винаги съм намирал това за малко претенциозно и предпочитам да гледам на нещото, което правя, като на полезен занаят. Клипсирането на аневризми е умение, при това умение, чието усвояване изисква години. Дори когато аневризмата е съвсем открита и готова за поставяне на клипс и тръпката от лова вече е преминала, критичният въпрос как да поставя клипса през тялото на аневризмата продължава да стои, наред с най-важния въпрос от всички: успял ли съм изцяло да запечатам шийката на аневризмата, без да увредя жизненоважната артерия, от която тя се е развила.
Тази изглежда сравнително лесна за клипсиране, но нервите ми са твърде изпънати, за да позволя на асистента ми да поеме отново, и така, с помощта на пореден апликатор, я клипсирам. Формата є обаче е такава, че клипсът не пасва плътно на шийката –виждам, че малка част от шийката на аневризмата се подава иззад крайчето на клипса.
— Не обхваща цялата дължина – услужливо ми казва Джеф.
— Знам – сопвам се.
Това е трудна част от операцията. Мога да отворя клипса донякъде и да го позиционирам отново, за да го разположа по-съвършено, но правейки това, бих могъл да разкъсам аневризмата и да се озова лице в лице с фонтан от артериална кръв, която нахлува стремително нагоре през микроскопа към мен. От друга страна, при непълна оклузия на шийката на аневризмата, има известна опасност, макар и да е трудно да се определи колко голяма, евентуално в бъдеще пациентът да претърпи последващ кръвоизлив.
Навремето един известен английски хирург беше казал, че хирургът трябва да има стоманени нерви, лъвско сърце и женски ръце. Аз не притежавам нито едно от тях и затова в този момент от операцията ми се налага да се боря с непреодолимото желание да приключа с нея и да поставя окончателно клипса дори и ако не е съвсем перфектно разположен.
— Идеалното е враг на доброто – измърморвам на асистентите ми, за които операцията е като прекрасна зрелищна спортна дисциплина.
Доставят си известно удоволствие, изтъквайки, че съм способен да поставя клипса и по-добре, защото няма да се наложи те да се справят с последствията, ако аневризмата се разкъса. Ако ли това се случи, то винаги е вълнуващо да наблюдават как шефът им се бори с обилен кръвоизлив – аз определено се наслаждавах, докато бях специализант. Освен това няма да им се наложи после в отделението да преживеят ужаса при вида на пациента, превърнат в развалина, и да се чувстват отговорни за катастрофалния резултат.
— О, браво – казвам, засрамен от асистента ми, но в същото време мислейки за стотиците аневризми, на които съм поставил клипсове през изминалите години и как, подобно на повечето хирурзи, натрупвайки опит, съм станал по-смел.
Неопитните хирурзи са твърде плахи – само чрез неспирна практика се научаваш, че често се измъкваш от ситуации, които първоначално са изглеждали прекалено страшни и трудни. Предпазливо разтварям леко клипса и внимателно го избутвам напред по дължината на аневризмата.
— Все още се подава малко – казва Джеф.
Понякога в такива моменти някогашните ми злополучни операции на аневризми дефилират като призраци пред очите ми. Лица, имена, опустошени роднини, които съм забравил преди години, възкръсват от нищото. Докато се съпротивлявам на подтика да приключа с операцията и да се изплъзна на страха, че мога да причиня катастрофален кръвоизлив, в кътче на подсъзнанието ми някъде вътре в мен, където всички призраци са се събрали и ме гледат, вземам решението дали повторно да позиционирам клипса, или не. От едната страна на везната са съчувствието и ужасът, от другата – хладната техническа прецизност.
Променям позицията на клипса за трети път. Най-накрая изглежда на място
— Това ще свърши работа – казвам.
— Страхотно! – доволно добавя Джеф, макар и тъжен, че не е поставил клипса сам.
Оставям го той да затвори, оттеглям се в обособеното до операционната холче и лягам на големия, червен кожен диван, който бях донесъл специално за това помещение преди няколко години. За пореден път си мисля каква голяма част от онова, което се случва в живота ни, се определя от чистата случайност. След мозъчна хирургия всички пациенти бързо са събуждани от анестезиолога, за да преценим навреме дали има поражения от операцията. При сложни операции всички неврохирурзи чакат, изпълнени с тревога, да се неутрализира ефектът от анестезията дори и когато, както бе при тази операция, в голяма степен са сигурни, че не е нанесена никаква вреда. Тя се събуди в перфектно състояние и след като я видях, тръгнах от болницата към дома си.
Отдалечавайки се от болницата с колелото си под мрачните сиви облаци, изпитвах може би съвсем малка част от радостта, която в миналото ме обземаше след благополучна операция на аневризма. Когато бях по-млад, на финала на успешен операционен ден, усещах дълбоко вълнение. Докато обхождах отделенията по списъка на оперираните, редом с асистентите ми, и получавах искрената благодарност на пациентите и на техните семейства, се чувствах като побѓден генерал след велика битка. През годините имаше твърде много злощастни операции и неочаквани трагедии, допуснах прекалено много грешки, за да мога сега да изпитвам такива емоции, но все пак бях доволен от начина, по който протече операцията. Бях избегнал трагичен развой и пациентката беше добре. Това е дълбоко, силно чувство, което подозирам, че малко хора, освен хирурзите, някога успяват да изпитат. Психологически изследвания са показали, че най-надеждният път към личното щастие е да правиш другите щастливи. Дарил съм много пациенти с истинско щастие чрез успеха на операциите, но имаше и много ужасни провали – жизненият път на повечето неврохирурзи е белязан от периоди на дълбоко отчаяние.
Същата вечер се върнах до болницата, за да видя жената. Намерих я седнала в леглото, с големи черни кръгове около очите и отекло чело, както е в продължение на няколко дни при мнозина пациенти с подобна на нейната операция. Каза ми, че є се гади и има главоболие. Съпругът є, който седеше до нея, ме погледна гневно, щом като набързо отминах темата за насиняванията и постоперативната є болка. Може би трябваше да изразя повече съчувствие, но след разминалия се на косъм крах на операцията, ми беше трудно да подходя по-сериозно към леките є постоперативни оплаквания. Казах є, че операцията е преминала при пълен успех и че скоро ще се почувства по-добре. Не бях имал възможността да говоря с мъжа є преди операцията – нещо, което гледам грижливо да спазвам спрямо роднините, и вероятно той бе подценил рисковете от операцията още повече, отколкото жена му.
Като хирурзи сме постигнали най-много, когато пациентите ни се възстановят изцяло и ни забравят напълно. Първоначално всички пациенти са безмерно благодарни след успешна операция, но ако благодарността им продължава дълго във времето, обикновено това означава, че не са се излекували и се страхуват, че може би ще се нуждаят от нас в бъдеще. Чувстват, че трябва да спечелят благоразположението ни, сякаш сме някакви сърдити божества или най-малкото проводници на непредсказуемата съдба. Носят подаръци и пращат картички. Наричат ни герои, понякога богове. Най-голям успех сме постигнали обаче, когато пациентите ни се приберат у дома си, продължат да живеят собствения си живот и никога не се наложи да ни видят отново. Без съмнение, те са благодарни, но и щастливи да оставят нас и ужаса на болестта зад гърба си. Може би никога не са осъзнали напълно, колко опасна е била операцията им и какви късметлии са били, за да се възстановят толкова добре. А хирургът, бил така близо до ада, поне за миг е познал рая.
