Акад. Трайков от форума “Лекарите, на които вярваме”, организиран от вестник 24 часа
“Най-после някой да се сети!”, това казах, когато бях номиниран в първата класация преди 9 години на “Лекарите, на които вярваме”. Сега пандемията принуди общество също да се подсети. Не вярвах, че някой ще ръкопляска на българските лекари На фона на всички злини, които причини, COVID-19 даде основание най-после да получим компенсация за труда си. Най-после излязохме като позитивни герои – нямам предвид COVID-19 позитивни, макар че някои от нас бяха и ще са, но позитивни герои пред обществото. 25 години се наслушахме на упреци. Най-мекият – колко сме нереформирани, но ни нарекоха и непочтени, недостойни… Никога не съм се съгласявал с подобна преценка.
Нещо много важно от камбанарията на университетското присъствие е, че българските университети през тези 25 г. са се справили изключително достойно със задачата, която имаха: да обучат качествени здравни кадри – лекари, сестри… И трябваше да дойде такова ужасно предизвикателство, за да оценим това. Та българскотоздравеопазване беедно от най-добре справилите се впървата половина на тази криза!
Бяхме от отличниците. Така че продължаваме. Виждаме, че нашите лекари не отстъпват – нито по достойноство, нито по професионални умения и познания.
Българските университети хванаха за ръчичката тези студенти преди 25 г., не ги пуснаха и ги преведоха през всички икономически, политически и всякакви кризи. И накрая дадоха на обществото кадърни, подготвени хора. Направиха тази голяма добрина по най-достойния начин – без да се бият в гърдите и да кажат: ние го свършихме. Няма по-достойно от това да направиш добрина и да не кажеш, че си я свършил.
Затова и не съм изненадан, че тази година студентите по медицина са два пъти повече отпреди 7 години. Защото не просто самоотвержено подготвяме кадри, а ги подготвяме на много високо ниво. В класацията за 2019 г. Медицинският университет в София е на първо място сред медицинските университети, и има най-много публикации след БАН, където са 6500 човека, а ние сме шепа хора.
Дистанционно обучение не е невъзможно, но за медицината е предизвикателство. Не мисля, че сме решили всички въпроси и сме намерили най-верния подход, но направихме първите стъпки.
Длъжни сме да подготвим образователната система така, че независимо кога ще свърши пандемията или дали ваксината ще ни развърже ръцете и ще заживеем постарому, да сме подготвени.
За себе си си направих важни равносметки, когато започнах да работя като ректор. Една от тях е прословутата обща платформа. Започнахме, но тя е малка стъпчица. Имаме още много. Много ми се ще
новата кандидат-студентска кампания да е онлайн, да не се налага да се виждаме очи в очи и да си разменяме хартийки.
