На Антоновден винаги се сещам за вуйчо си, по-големия брат на майка ми – Дочо Пасков Кулов от Ямбол. Честваше именните си дни забележително. Познаваше го целият Ямбол; домът му бе пълен-препълнен с гости; идваха, излизаха. Масата – отрупана с хапки – с руска салата, с рибка, с луканка. В дъното – два кафеза, в тях пееха и подскачаха канарчета. Лееше се вино на корем.
Вуйчо бе лежал 3 години в Белене. Така и не ми каза – за какво, но аз се досещах. Имахме национализирани имоти – хотел, книжарница, дюкян. Сигурно нещо е изрекъл, за какво друго?
След Десети ноември напразно очаквахме т. нар. демокрация да тръгне, да възстанови правдата. Веднъж разговаряхме с вуйчо по темата с доносниците: защо не ги изкарват на показ, нали “нашето СДС” вече бе взело властта “с малко, но завинаги”? Аз разпалено нападах агентите на 6-то управление. Изведнъж той помръкна. И бавно заговори:
– Ти знаеш ли какво беше Белене? Всеки ден – бой с тояги, глад, студ, тормоз; по всяко време може да те убият или да умреш от изтощението. Нали помниш как се върнах: “кожа и кости”? Е, представи си такъв човек, който всеки момент очаква да се прости с живота си; децата му растат сираци при жив баща, жена му е вдовица при жив мъж. Хайде, сега, отговори ми, ама честно: ти как би реагирал на негово място, ако те извикат в канцеларията на лагера и ти обещаят, че ще те освободят да си ходиш вкъщи, стига да подпишеш заявление, че си съгласен да станеш доносник?
Замръзнах на място. Погледът на вуйчо бе станал стоманен… Продължи:
– Ще откажеш, нали? Сигурно, вярвам. ти, защото добре те познавам. Аз също бих отказал. Ами ако добавят още един въпрос? И той е: “Децата ни нали пресичат улицата? Знаеш, че тя е оживена, минават камиони…”
От очите му закапаха сълзи.
Разбрах всичко. Взех си довиждане и си тръгнах.
Години по-късно абсолютно същото ми сподели писателят Петко Огойски, николапетковист. Когато беше депутат във Великото народно събрание, излязоха данни за 10-тина негови съмишленици и колеги /както и за него/, че са били вербувани от Държавна сигурност. И той бе лежал в Белене / веднага се сети за вуйчо ми/. И ми каза същото: извикали го, предложили му да подпише съгласие за вербуване, и когато отказал, му задали почти същият въпрос:
– Нали живеете до шосето? А там летят камиони… Децата ти нали го пресичат?
И с неговите очи стана същото, както с вуйчовите, когато произнесе тази зловеща закана, която би смразила всяко бащино сърце.
Сигурно по същия начин са изтръгнали съгласие за сътрудничество и от останалите депутати-николапетковисти. Те бяха като попарени, когато тази новина бе публично оповестена в тогавашния в. “Факс”. Целта бе да се докаже, че “всички са маскари”. И – нито дума за страшното изнудване. Нито, още по-важното: дали тези хора действително са донасяли на водещия си офицер. Или, както по-късно ми призна вуйчо:
– Подписах с ясното съзнание, че нищо няма да им казвам, и пак ще ме приберат. Но поне пет-шест месеца да се наям, да си поспя на топло, да прегърна жена си и децата си; малко отсрочка от мъките… Добре, че закриха Белене, иначе този път нямаше да изляза от него.
Така стана всичко в България след Десети ноември.: вместо честна приватизация – бандитско разграбване и незаконно свръхобогатяване на шепа измамници; вместо разкриване досиетата на истинските доносници, които са съсипали живота на стотици хиляди сънародници – омаскаряване на почтените хора, изнудени да подпишат сътрудничество чрез гестаповска закана да убият децата им; вместо цветущо селско стопанство – ликвидирането му и опустошаване на селата; вместо модерна икономика – внос на всичко, дори и на лук.
И вече няма деца, които да пресичат шосетата.
То пък едни шосета – десетократно по-скъпи от европейските и с безкрайни ремонти на ремонтите…
