В задния двор на кооперацията ни открай време се навъртат махленски котки.Обичам да ги гледам и отвреме-навреме да им подхвърлям кокалчета или месни останки. Особено ми е симпатичен едър мъжкар с рижа глава като на лъвче. Много е благодарен – внаги, когато налапа подаянието, ме поглежда и маха с опашка. В момента, в който спонтанно го кръстих Котьо, се сетих за едно старо гадже от студентските години; с това гальовно прозвище тя назоваваше всичко интересно по тялото ми… И го изговаряше с едно особено привдихание: “Ох, Котьо…”, от което сънят моментално изчезваше от очите ни и двамата задълго потъвахме във влажната тъма на нощта…
Завчера пак зърнах този малък стопанин на двора и му подхвърлих парче салам. Тупна до него, но даже не помръдна. Не реагира и на второто залъче. Толкова ли не беше гладен?
Гледаше втренчено само в една точка. Шарена котка, която се примъкваше към него с покорно подвита опашка…
И после, в някакъв необясним с думи плам, я покри…
Сигурен съм: ако котаранката можеше да говори, щеше да продума онзи незабравим шепот, промълвяван от всички хубавици по света, когато са милвани от властен мъжкар:
“Ох, Котьо…”
