От жителите на казанлъшкото село Ръжена, на което бях лекар, се открояваше един каракачанин-тракторист: с гръб- канара, ръце-лопати и винаги смръщено и недружелюбно облачно лице.
В лятна привечер на вратата на Здравната служба се потропа силно и настоятелно. Надникнах през прозореца и видях този Щерю. Носеше някакъв вързоп в ръце. Стори ми се, че е дете, разбира се – болно; за какво друго търсят доктора?
Пуснах го в кабинета. С неподозирана нежност човекът положи товара си на кушетката и разви тънкия чаршаф, с който го бе покрил. Там се размърда дребно същество, сега пък ми се стори пребито куче.
Гледаха ме угасващи, без никаква искрица очи на старица, съвсем изсъхнала, кожа и кости, цяла мумия.
– Това е мама – каза каракачанинът. – Можеш ли да й помогнеш, докторе?
Помага се на болен човек. Тук имаше умираещ.
По мълчанието ми разбра безпомощното й състояние.
– Бере душа, нали?
– Нали виждаш?
От канарата се откърти дълбока въздишка и по скулите му неочаквано потекоха едри като царевични зърна сълзи.
– Можеше и по-рано да ми я доведеш, нали? – скарах му се аз.
– Ами като не ще лекар? От месец се топи като свещ. Само това дума: “Татю ти ме вика Горе, време ми е”, и повече – нищо. Защо я слушах?
От вързопчето лъхаше на спечена пръст; така миришат раковоболните в последния стадий.
Щерю пак го обгърна като дете и си го понесе към къщи, където скоро щеше да спре да мърда.
Крачеше бавно и обречено.
Фигурата му трагично се открояваше на фона на кървавият залез, към който неусетно и безспирно вървим и се приближаваме през всеки от оскъдните 25-26 хиляди дни, дето милостивият Бог скъпернически ни е отредил, а ние ги мислим за неизчерпаеми и безкрайни.
Стрелна ме светкавица: а дали и нашите деца така ще ни носят на ръце, като скъпоценно вързопче, когато се стопим, преди да изчезнем завинаги от свидния Бял Свят?
И неусетно от гърдите ми се изтръгна онзи горестен вик-поплак на Дора Габе:
– Почакай, Слънце!!
