В тези изпълнени едновременно със скръб и с надежда дни аз се моля не само за братята си християни, но и за мъчениците, за праведниците и за грешниците от всички вероизповедания. След неделята, след тържеството на Вечния живот, след чудото на Възкресението, ще бликне радостта от това, че дишаме, а сега, нека отдадем дължимото на страданието и да си спомним за мъката, кръстосваща на длъж и шир по големия свят или по глобалното село, ако щете.
Ще започна молитвата си с безмилостна книга за „срутените кумири“ – „Ста-лин, Ти-то, Ди-мит-ров и Тато“ от доктор Тотко Найденов. Внезапно ме връхлита страхотен спомен. Аз съм само на три годинки, когато майка ми и баща ми ме отвеждат при тяхна близка приятелка, която е омъжена за албански дипломат ( година по-късно семейството избяга на Запад ) . Посолството на Албания е в центъра на София, на улица „Аспарух“. Запомнил съм огромен портрет, обвит в черен креп, превзел цялата стена. Тогава не съм подозирал, че току-що светът се е избавил от „бащата на народите“, човекът, на чиято „съвест“ лежи вината за десетки милиони деца, жени и мъже.
То не са репресии, не са Гладомори, не са жертвани залудо бойци – никога преди и след Ленин, Сталин, Мао и Пол Пот не е имало такива, сякаш изскочили направо от Ада масови убийци, предопределили нерадостното настояще и бъдеще на голяма част от света. Доктор Найденов е невероятна творческа фигура. В над 50 документални и белетристични книги той изследва неизбродимите пътеки на човешкото страдание и им противопоставя светли образи на спасители – лекари, хуманисти, родолюбци. „Книга за българските хирурзи“, „Съдебните лекари разказват“, „Незабравимите софийски професори по медицина“, „Болестите и сексът на държавниците“, „Тежко болни водиха войната“, „Светейки на другите – изгарям“, „Нежната жена“ … – интересите му са многостранни, а знанията – енциклопедични. Главен редактор е на вестник „Български лекар“, създател е на Деня на българския лекар, възстановител е на Българския лекарски съюз.
Няма да продължавам с титли и с награди, защото новата му книга е най-важното в този ден. Тя съдържа както исторически, така и философско-народопсихологически прозрения. Навярно размислите ми ще са „подскачащи“ от тема на тема, но за да проследите логиката на тази провиденческа за българската съдба творба трябва внимателно да четете страница след страница. Мисля си: колко сме невежи за съдбовни събития от нашата история. Знаете ли например потресаващото изказване на земеделския водач Александър Стамболийски пред сръбски журналисти на 19 ноември 1922 година:
„Ние не мислим за Македония. Искайте не от нас, а от македонците да престанат да мислят за Македония. Ние не искаме Македония, ние не ще се бием с вас за нея. Вие да ни я бяхте поднесли на тепсия самата Македония днес, ние няма да я приемем. Ние ви казваме: нека си ви халал македонците. „ Запомнете добре цитираните от доктор Найденов думи – те ще са ни необходими, когато разсъждаваме над следващите книги в седмичния преглед. А сега да се върнем, заедно с автора, към вождовете на болшевиките и към „черната магия“, която са разпрострели над българите. Да чуем веруюто на агента на НКВД Васил Коларов: „Бомба, отрова, разстрел – ето нашата психология.“
След злополучното въстание през 1923 година, подготвено от руски агенти и от комисарите Димитров и Коларов, които побягват презглава към „братска Сърбия“, щом надушват поражението, над 1000 септемврийци дирят закрила в Съветския съюз. Повечето от тях са обявени за „неблагонадеждни“ – с благословията на самия Коларов – и изчезват – биват разстрелвани без съд и присъда или изгниват в лагерите.
Доктор Найденов не пропуска жертвите на така наречената „Отечествена война“ – след като не сме изпратили нито един войник на Източния фронт, след като загиналите у нас са най-вече от зловещите бомбардировки на съюзниците, „боят настава“ и падат 8 337 души, а 22 958 са ранени, 9 155 изчезват безследно. Държавата е отделила за сраженията повече от 160 милиона лева, а издръжката на Червената армия у нас струва над 23 милиарда лева ( по неофициални, но по-достоверни данни – около 100 милиарда ).
Доктор Найденов не пропуска да изнесе зловещата истина за кланетата непосредствено след 9 септември. В изпълнение на уводната статия на „Работническо дело“ от 25 септември: „Стреляйте вярно! Забивайте ножа по-дълбоко!“ са унищожени не по-малко от 30 000 лекари, свещеници, търговци, учители, адвокати, офицери. Площадите на села и градове се превръщат в реки от кръв – населението трябва да гледа екзекуциите; сред убийците са и около 5 000 криминални престъпници, освободени от затворите.
После идва ред на така наречения Народен съд – на 1 срещу 2 февруари 1945 са разстреляни 101 регенти, бивши министри и депутати, а лекарят професор Александър Станишев трябва да установява смъртта на останалите, преди последен да посрещне куршума. Произнесени са над 2800 смъртни присъди, почернени са хиляди семейства. Хората от бившия елит и по-заможните са прогонени от домовете им и са изпратени на заточение, а в просторните апартаменти се нанасят комисарите.
Генерал-полковник Мирчо Спасов се хвали преди кончината си, че само в Софийско изтребили над 10 000 души – извозвали ги към Радомирско, в местността „Червена могила“ и в околните села. Незабравими портрети на чудовища рисува майсторски доктор Найденов: главорезът Лев Главинчев, който през 1935 умъртвява любовницата си и в затвора става агент на Гешев, а след „победата“ бърза да прочисти досието си и да започне да избива: по време на насилственото македонизиране в зловещия му актив има 226 съпротивляващи се, достойни българи; знаменитата Соня, безмилостната Цола Драгойчева, която облечена в коженото палто на вдовицата Евдокия Филова, участва в разправата с регентите и депутатите. Сред най-страшните страници в документалната книга е главата „Ке те правим македонец!“.
Прав е доктор Найденов, че „в световната история няма подобно изключително национал-предателство: премиер на една държава доброволно да се откаже от част от своя народ, без да го попита“. На македонските „другари“ са предадени костите на Гоце Делчев – на 7 октомври 1946 г. Днешните „глобалисти“, които наричат „патриотарство“ и възприемат като достоен за съжаление национализъм нежеланието ни да се откажем от заветите на дедите си, трябва много внимателно да прочетат поднесените от доктор Тотко Найденов доказателства и подробности за фалшифицирането на историята, за възвеличаването на убийци и предатели като Яне Сандански, на графомани като Венко Марковски, на поддържани с чужди капитали организации като ОМО „Илинден“.
Затова и е добре да се вслушаме в доказателствата, които авторът привежда за пагубното влияние на западната ни съседка Сърбия за немалко от страданията на България: убийството на цар Михаил Шишман от крал Стефан Душан през 1330 г, вероломното нападение на крал Милан при Съединението на България и т.н. Съвременните цивилизовани отношения между европейските държави не са повод историците да фалшифицират историята: ще открием значими трудове за противоборствата между Франция и Англия, за агресивните действия на Германия.
Само нас ни съветват да си мълчим за всичко и дори криворазбрани либерали ни обвиняват, когато настояваме младото поколение да знае неподправената истина за миналото. Затова ще оставя читателите сами да довършат изповедния разказ за „срутените кумири“ на доктор Тотко Найденов – изповеден, защото е свидетелство за илюзиите, за жестоките разочарования и за потресенията на моето поколение и за поколението на бащите ни. Ще премина към две други, отварящи очите ни за страданията на нашия народ капитални изследвания, които несъмнено също ще бъдат посрещнати на нож от глобалистите.
Скоро четох разсъжденията на един от тях, нашенски пишман-либерал, който твърдеше, че малките народи ( като българския ) обичали да се изкарват мъченици с древна история, за да прикрият чувството си за малоценност. Тутакси си помислих за маниакалния месианизъм на руснаци и на американци, за вечното им търсене на страхотен враг, за противопоставянията на Великите сили, невидими за дребните душици, възхищаващи се на модните течения и готови на момента да се откажат от съжденията си, щом някой „по-голям батко“ ги смъмри.
Сетих се и за един частен случай – неразбираемия език на „професионалната ни литературна критика“, трагикомично подражаваща на френските леви интелектуалци, но превръщаща стиховете и прозата в неразбираеми лабиринти от смехотворни термини. С удоволствие продължавам да „рискувам“ и да пиша за онези, които дирят в текста душата: книгите ме интересуват не сами по себе си, а в дълбоката им връзка с живота ми, с вярванията ми, със страховете и надеждите ми, които ще имат смисъл, ако се окажат споделени с чувствителни и неподвластни на криворазбраната мода човеци.
