В Ямбол не само бях лекар, но и станах член на БЗНС; тогава това бе единственият начин да покажеш, че не си комунист, без да рискуваш да те арестуват. Един от пациентите ми беше тогавашният председател на Окръжната Дружба Илия Въртигоров; той ме уреди с оранжевата книжка. Не пропусна гордо да отбележи, че е поискал и получил позволение от… Градския комитет на БКП; с потрес узнах, че такъв бил редът: Партията-Майка да следи за бройката на съпридружната селска организация и така да я контролира. Бях задължен да приема и изпълнявам трите условия на съюзен член: редовно участие в бригади и събрания, както и абониране за в. “Земеделско знаме” /без дори и да предполагам, че по-късно ще бъда 9 години редактор там/.
На едно от тях се запознах с бай Иван – червендалест, възпълен и дружелюбен. Сподели ми, че на младини лежал 3 години в Белене, като николапетковист; но вече бил “лоялен към комунизите”. Понякога ме канеше да го посещавам вкъщи: да му измеря кръвното и да си побъбрим на чаша вино.
Скоро забелязах промени в когнитивните му способности: забравяше имена, губеше нишката на мисълта си. Състоянието му се влошаваше много бързо, като че ли с дни. Вече не го пускаха да излиза, защото не можеше да си намери къщата. Алцхаймер, откъдето и да го погледнеш. По-лош и от рака, защото отнема най-висшия Божи дар – разсъдъка.
След няколко месеца не познаваше никого, дори и дъщеря си, Жечка. А тя – кротка, грижовна, през сълзи му говореше най-мили думи. Бай Иван ги повтаряше безброй пъти, като латерна.
Така – и последният път, когато го видях.
– Тате, виж, докторът е дошъл. Добър ден, докторе.
И той започна своето стократно и монотонно:
– Добър ден, добър ден, добър ден, добър ден…
Жечка го помилва по лицето:
– Стига, тате. Чухме. Почивай си. Обичам те!
– Обичам те, обичам те, обичам те, обичам те…
Отидохме в кухнята да пием кафе. Какво да го преглеждам, това състояние лекува ли се?
– Докторе, някакъв съвет?
– Често му повтаряй този израз. Той никого досега не се е разболявал, нито влошавал; помага и на здравите, никому не е навредил; сам по себе си е едно лекарство за душата, при всяка болест, дори и да е най-безпощадната; действа и профилактично.
– Добре, докторе, благодаря.
Като си излизах, бай Иван, вече поуморен, продължаваше да шепти:
– Обичам те, обичам те, обичам те…
Това били последните му думи и когато издъхнал след няколко седмици. Разплаканата Жечка му ги промълвила, както я бях посъветвал, и той раздвижил пресъхнали устни; от свистящото в агония гърло излязло немощно, но ясно:
– Обичам те, обич…
И склопил очи.
Какъв благословен от Бога Край.
Синът Му ни е завещал: “Обичайте се един другиго!”?
И, най-сетне – нали Самият Господ е Любов?!
Не може да не е опростил всички грехове на бай Иван: та нали Му се е представил с най-вълшебните Му слова:
– Обичам те!
