Лекар бях само 6 години: ординатор в Кардиологичното отделение на ямболската Окръжна болница, участъков терапевт с десетки дежурства в “Бърза помощ”, зав. Здравна служба на с. Ръжена, Казанлъшко. Един от създателите съм на БЛС/1989; бях два пъти член и на неговия централен УС. Завършил съм задочно и журналистика; навъртях вече над 43-годишен стаж: редактор във в. “Здравен фронт” и “Земеделско знаме”, а от 28 години и досега – и главен редактор на в. “Български лекар”, членувам в СБЖ. Затова имам пълното морално и професионално основание да наричам “колега” както лекарите, така и журналистите; също – и писателите /като автор на над 50 документално-публицистични и белетристични книги и член на СБП.
Но често сънувам как минавам визитация или се качвам в линейка на път към спешен случай.
Ще докажа лечебното взаимодействие между медицината и… музиката и поезията – тема, подходяща за научно изследване, дори направо дисертация.
Баща ми д-р Найден Стоянов /завършил медицина в Монпелие/ ми бе внушил още от вратата да се ориентирам не само за диагнозата на пациента си, но и за духовното му състояние, защото то е съществена и важна част от лечебния процес. Скоро се убедих и от собствената си практика, че е така.
Помня двама мъже, със сходни показатели по възраст, тегло и заболяване /обширен заден инфаркт/. Единият непрекъснато се тюхкаше, вайкаше и жалеше: ах, как е могъл да го допусне, защо го е сполетяло това бедствие, умуваше върху приложеното от нас лечение: дали е правилно, не сме ли предозирали нещо. Другият бе винаги ухилен и в добро настроение, не ни питаше за нищо, освен за хубавите сестрички и дали се забавляваме по време на нощните си дежурства… Изписахме го след три седмици, напълно стабилизиран. Съседът му по легло бе напуснал стаята много по-рано, но на носилка, с чаршаф върху лицето, към моргата…
Реших да си правя опити как ще повлияе музиката на пациентите ми. При леглото на омърлушен учител по физкултура, също с инфаркт, присядах с тихичко запяване на “Стани, стани, юнак балкански…”; завчас той широко се усмихваше и подемаше; после минавахме на “Вятър ечи, Балкан стене” и “Боят настана, тупкат сърца ни.” Възрастна жена с буржоазен произход се въодушевляваше от старите градски песни “Не дълбай с длетото тънко моето сърце”, “Червено вино снощи пих”, “Ако зажалиш някой ден…” За мое голямо щастие, забелязвах подобряване на състоянието им.
Сугестията /внушението/ има огромна лечебна сила. Пред едни старци, които ми се оплакаха от безсъние, разпоредих на сестрата да им даде от “новите германски лекарства за сън, които днес получихме от Берлин”, и й прошепнах на ухото “аспиринче”. На сутринта в един глас ми се похвалиха, че никога досега не са спали по-добре…
Още Пирогов е забелязъл огромното значение на Духа в лечебния процес: раните на войниците от победилата армия оздравяват два пъти по-бързо, отколкото от победената. Същото впечатление ми сподели и спортният лекар на футболистите от Левски д-р Емил Илиев: травмите им след победа преминават по-бързо, отколкото след загуба.
Асистенти на незабравимия интернист акад. Чудомир Начев са ми казвали, че кръвното налягане на пациентите в клиниката му спадало поне с 15-20 мм живачен стълб само като му чуят гласа в коридора.
Да се върна към изкуството. Не по-малко от музиката ми е помагала поезията. Какво друго да кажа на една учителка по литература, преди да я прегледам, освен да й прошепна димчовите “Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия двор с белоцветните вишни”, след което да продължа с “Да се завърнеш в бащината къща…”? Тя започваше да трие сълзите си, но – поразително! – екстрасистолите /прескачанията/ на сърдечния ритъм буквално изчезваха!
Най-силно впечатление ми остави един бивш партизанин, активен борец против фашизма. Нямаше болест, която да не му се бе насложила: стенокардия и хипертония, усложнени с диабет и сърдечно-съдова недостатъчност; в добавка – пневмония. Пенсиониран директор на голямо предприятие, много интелигентен и начетен. Хоспитализирахме го в много тежко състояние. Не трябваше много да мисля как да повдигна духа и настроението му. Без никакво притеснение от останалите пациенти се изправих до леглото му и започнах да декламирам “Червените ескадрони”. Още като започнах “В утрото на нова ера, с факела на нова вера идват бодри ескадрони с устрем горд и набег смел…”, човекът, който до този момент лежеше безсилен и трескав, се изправи на крака, цял разтреперан и поде: “Ах, летете ескадрони, в устрема ви милиони погледи са приковани със надежда и любов.” Разпоредих да му измерят кръвната захар: беше спаднала!!
Вярно, той почина – но след три месеца, у дома си, защото краят му, така или иначе, беше неизбежен. Ала поне докато бе при нас, в болницата, не се предаде и го изписахме стабилизиран. Смирненски му бе подарил 100-тина дни със своите “Червени ескадрони”. Малко ли е?!
Ако бях останал ординатор в Кардиологичното отделение, вероятно щях да направя някакво проучване върху благотворното влияние на музиката и поезията върху лечебно-оздравителния процес.
Сигурен съм, че щях да го докажа с още безброй подобни примери.
