“Не сме народ, не сме народ, а мърша, това ще кажа и с това ще свърша” и “Мудно ходи нашто време…” са емблематични строфи от огромното име на първопроходчика на книжовния български език Дядо Петко Славейков. Те винаги ми идват на ум, когато слушам и гледам по задъханите наши медии репортажи и интервюта относно състоянието на жалкото ни, все по-сриващо се здравеопазване.
Научно.изследователското фармацевтично сдружение или как там му беше дългото име, оглавявано от Деян Денев (също ямболлия) за пореден, четвърти път свиква Кръгла маса. Няма лошо. И какво ще обсъждат на нея? Дъвкани и предъвквани проблеми и спънки: липсата на електронно здравеопазване, превенция и кадри, както и по-новите – 20% намаляла хоспитализация вследствие епидемията; увеличение на недиагностицираните и нелекувани онкологични заболявания – пак заради нея.
За пореден N-ти път на бунт се вдигат и медицинските сестри, водени от неукротимата Мая Илиева (поздравления за мъжеството у тази крехка жена!) и те бият тревога, с пълон право, за неотшумяващите им проблеми: ниското заплащане, предългото – цели 4 години! – следване (в миналото успешно ги обучавахме за 2,5-3 години, но преподавателките им се наложиха за тези прословути и напълно излишни 4, за да получават повече хорариум; всяка коза за свой крак); свръхунизителното заплащане на нощния тру- по 25 стотинки на час, липсата на норматив). Нечовешки, извън всякакви норми е една сестра да се грижи за 30-40 лежащо болни! Кой не знае тези проблеми, кой не е чувал за тях…
Пак нищо няма да стане, жалко за обречените на провал и неразбиране пропилени усилия и време. Т. нар. “политически консенсус” (защо не употребяват чистата българска дума “разбирателство” или “съгласие”, не ми е ясно) липсва, особено когато Парламентът е тежко хронично болен и не подлежи на лечение. Защото всички ние сме българи; мудността и нерешителността са в кръвта ни. Защото…
Виж първите строфи на Дядо Петко…
